В последните две-три години се появи пищна мебел в политическия ни интериор – религиозността. „Защитата на християнските ценности“ бе мощен лозунг срещу Истанбулската конвенция. Година по-рано бурен гняв в социалните мрежи защити православието, което фалшивите новини поставиха в опасност – ЕС щеше да го забранява. Успоредно с това социологически агенции отчитат, че две трети от българите вярват в бог. Народопсихолозите, доколкото ги има, трябва да са в криза – от една страна, имаме изключително религиозен българин, от друга – лавина от нерелигиозен бяс, засипваща обикновения живот (насилие по пътища, в училища и т.н.). Всъщност шокираните изследователи са налице – двама-трима либерални културолози, които с изненада констатират с какъв огромен плам млади мъже скачат във водите на Йордановден, и колко много кръстове се татуират върху бицепси и прасци. Но вместо да анализират, се гнусят.

Тази картина на усядаща религиозност не е изненада. България е кътче от големия свят, в който консерватизмът в последните години извоюва победи

Религията е елемент от консерватизма. Важно е да се отбележи обаче, че този елемент у нас, подобно на други, се появява най-вече виртуално. Достатъчно е да сравним многохилядния митинг срещу Истанбулската конвенция наскоро в Хърватия и стотината души, които протестират постоянно за същото в градовете на България, която е с 30% по-голямо население.

Доколко и как религията живее в главата на българина християнин и напуска ли го, за да се прояви политически, е доста интересен въпрос. За съжаление не е достатъчно изследван. Все пак разходка в миналото би хвърлила светлина върху процесите днес.

В епохата на османското владичество християнската вяра опазва и крепи българина. Но Новото време носи нюанси. Възраждането тръгва от книга на монаха Паисий, в която той не е загрижен особено за вярата, а за етническото обезличаване. Екзархията като цел е не теологично, а народообразуващо дело. Ботев директно презира „православните скотове“, а най-светлият дякон в историята ни прави доста небогоугодни неща. До средата на XX век масовият българин е религиозен, но все повече физическото възприемане на света доминира, взривявайки догматичната представа за добро и зло. Дядо Матейко отива в рая, макар да попийва и побийва жена си, в ада се пържи „праведният“ поп Николай („На оня свят“, Елин Пелин; за успокоение – попът е селски, не пловдивски).

През социализма цари атеизъм, той е секуларизация в краен вариант. Българите много-много не ходят на църква, но вярващи ли са? Трудно е да се каже. Изследване през 1962 г. на проф. Живко Ошавков показва, че точно една трета от българския етнос са убедени християни. Демокрацията идва с бум на показни права и свободи, но проучване през 1994 г. на доц. Антонина Желязкова отново констатира, че само една трета вярват в бог. Всъщност вярата и религиозността се схващат различно. Две трети от българите не смятат, че бог, ад и рай съществуват, но над 50% се определят за религиозни. Социологическите данни са единствените, измерващи през годините отношението към християнството, но могат да бъдат приемани само за сведение. Те не показват наличие и поведение на вяра, а просто какво отговарят хората в анкетите.

Истинска представа дава битовият живот

За него няма научни данни, но пък е пълен с красноречиви примери – през 90-те години, когато църквите бяха препълнени по Великден, младежи държаха свещите чрез свити пръсти, подобно на цигари; посещението на църква бе мода; днес християнски празници се възприемат като повод за почивка, екскурзийка, ядене и пиене с роднини. Тази „разпуснатост“ си има обяснение. Българинът от модерната епоха се изгражда като нерелигиозен човек. „Пазим“ вярата чрез формалните й атрибути, колкото да не дръпнем евентуален дявол за опашката. При Иван Хаджийски еснафът постоянно се кръсти – най-вече поради… страх за париците си.

В съвременния политически и обществен живот обаче се наблюдават съвсем други състояния. „Християнските ценности“ може да не пробиха в бита и съзнанието на българина, но официално България стана повече от християнска – в пълния й байганьовски трагизъм.

Веднага след 10 ноември по вратовете на българи и българки блеснаха златни кръстове. „Първи, които ги навесиха по вратовете, бяха партийни секретари и активисти на БКП – пропагандисти в дружество „Г. Кирков“, спомня си човек от провинцията („Българите. Социологически погледи“, П. Е. Митев). Кръстове изникнаха и по китни баири, построиха ги пак бивши партийни функционери, вече бизнесмени, демократи. Почти всички партии в десния спектър – от СДС до ГЕРБ – вписаха „християндемократически ценности“ в уставите си, макар отдавна да бяха изтървали влака на родената половин век по-рано християндемокрация. И НДСВ искаше да се присламчи към тях – кандидатства за член на Европейската народна партия, не успя, миг след това премина в либералния лагер. „Либералът“ Симеон Сакскобургготски безпрецедентно се закле като премиер в присъствието на патриарх. В тази клета конюнктура „християнските ценности“ бяха размахвани от безбожници като политически инструмент – „катарзис“ спрямо комунизма, най-често на бивши комунисти.

В годините на демокрацията църквата преживя разкол, който, разбира се, не бе борба за дух, а за материя.

Християнството куриозно започна да се отъждествява с национализма, макар да не дължим нацията си на праведни християни. Националистическите партии излъчиха много агенти на комунистическата ДС. Низката бутафория личи и от абсурдното ляво-дясно схващане по въпроса. България е източноправославна страна и всичките й „християнски ценности“ би следвало да се изповядват през неговата призма. ДСБ, най-десният застъпник на тези ценности, разглежда православието като оръдие на Русия. ДСБ бори Путин… няма да я видите като защитник на православието. Лявата идеология е атеистична, БСП не би следвало да се вълнува от свещените книги. Но заплашено ли е православието, социалистите в юмрук се сбират да громят враговете, защото то наистина е инструмент на любимата им Русия. В тази долна политическа игра „християнство“ и „православие“ са просто термини за употреба.

Така е и днес. Християнските лозунги се родени от същата тази конюнктура – просто на мода е консерватизмът. Прекрасните (без ирония) семейни ценности се издигат като плакат в общество с нарастващо безбрачие. Българинът е все така християнин формално, върху него политици пробват християнски инженеринг – къде успешно, къде не.

По-интересно е обаче да се разсъждава дали отдолу, в „низините на народа“, текат процеси независимо от политици. Мнозинството българи бяха против Истанбулската конвенция, не искат бежанци, на всеки протест срещу бежанците се появява поп. На микрониво се увеличават знаци на религиозност. Това набожност ли е? Хайде да не се лъжем, не е. Набожни са гърци и поляци, не ние. Това, което безспорно се случва, е несъгласие с промяна на установени порядки (относно етноси, култури, пол…), при което „християнските ценности“ са припознати като камък, който едновременно е и опора, и прашка.

Безспорно е също, че има вълна на „връщане към корените“, която не е само българска. Под гребена й се реанимира религията. Обикновено спорим всичко това хубаво ли е, лошо ли е, не го изследваме безпристрастно.

А е добре да задълбаем – като помислим например дали бликналото „християнство“ сред българите не е плод и на нещо друго. Някога правехме държава, после я обединявахме, след това строяхме социализъм, накрая се приобщавахме към Европа. Сега какво? Дирим щастие като атоми? Сливаме се хармонично във вселенското безредие с други атоми? Но не е ли този „идеален ред“ несъвместим с човешката природа? Живеем ли за друго, освен да пълним коремите си? Струва си да се помисли дали тези огромни дилеми, на които „големите хора“ не дават отговор, не рефлектират върху „малките люде“. Няма ли отговори, има тревожност, неспокойният дух може всичко да роди. Най-вероятно той роди „християнските ценности“ като заместител на отговор по тема, която даже не знаем каква е, но всички усещаме, че е проблемна.

Ако е така, значи имаме новина. Отдавна констатираният бездуховен българин се е променил. Търси нещо. Не знае какво, но го търси.

Диян Божидаров