Както и да го погледнем, отказът на г-н Борисов да се срещне с президента на Македония беше грешен ход. Или по-скоро крупен гаф на неговите „съветници“, убедили го да вземе подобно решение.
Дипломатическият протокол предлага къде-къде по-разнообразни варианти да покажеш, че си съгласен (или хич не си) с позицията на високопоставен чужд гражданин.
В първия случай го посрещаш „с фанфари и почести“ (цитирам самия г-н Борисов). Даваш му официален обяд (или вечеря), като му обясняваш колко си радостен, че го виждаш.
Във втория случай хладно го посрещаш на кафе (или чай), отделяш му 15 минути и обясняваш, че програмата ти е много натоварена. Пък гостенинът нека се досети сам…
Според мен така трябваше да постъпи и г-н премиерът. И в тия 15 минути да обясни на Георге Иванов поне три неща.
Първо, че България е член на Европейския съюз, че даже в момента и го председателства. И като такава не може да има по-различна позиция от него, т.е. да не подкрепи споразумението между Гърция и Македония.
Второ, че още от януари 1992 г., когато първа призна независимостта на съседна Македония, България не се отклонява от принципа си „единни Балкани в единна Европа“. И че сам г-н Борисов в последно време упорито работи за осъществяването на този принцип.
И трето, че личната позиция на македонския президент не се вписва в горните две български позиции. И че това не е нито намеса във вътрешните работи на комшиите, нито пък бягство от споровете им с другите комшии. А просто наистина ясен принцип.
Да, ама „мъдрите“ съветници на г-н премиера го подведоха да избере по-лошия вариант. И вместо да рече: „Видяхме се, поговорихме си, довиждане“, г-н Борисов избра най-неправилния.
Далеч съм от мисълта, че премиерът не е прав в гнева си. В последните години президентът на Македония нееднократно демонстрира откровено антибългарски позиции. За разлика от премиера Заев, който, обратно, неизменно подкрепя топлите отношения с нас.
Не мога обаче да отмина очевидния за всички факт, че Македония е част от историята на България. Дали ще е „Северна“, „Вардарска“, че дори и „Солунска“, но тя – и географски, и исторически – си е парчета от разпокъсаното от интересите на Великите сили наше отечество.
Та от тази гледна точка всякакви „притеснения“ или направо „опасения“ на домораслите ни противници на името „Северна Македония“, че можело да доведе и до бъдещи нейни териториални претенции спрямо България, са направо нелепи. Още повече че мирът след Втората световна война се крепи и на принципа за международно признати външни граници на държавите. Това е и едно от условията за приемането на една страна за член на НАТО.
Не че се спазва де. Особено след като още през 1990 г., въпреки договореностите от Малта, САЩ започнаха стратегията си на „военнополитическо обкръжаване на Русия“. А конкретно на Балканите – на „разфасоването“ на вече бившата Югославия. Но, поне на хартия, все още си стои…
В последна сметка името „Северна Македония“ ще бъде прието. Въпреки съпротивата и в Гърция, и в Македония. И не поради проявата на разум от едната или другата страна. А просто ще бъде наложено от сегашните „големи“ – САЩ и Европа.
Ако се върнем обаче към „домашните“ ни дела, далеч не се блазня от мисълта да се присъединя към онези кресльовци, които побързаха да изреват за „нова война“ между президента и премиера. Но напрежение в отношенията им очевидно има.
Впрочем то имплицитно е заложено и в самата Конституция. Според нея първият „представлява“ България в международните отношения, а вторият „осъществява“ външната ѝ политика. И напоследък май г-н Радев и г-н Борисов трудно се разбират кой е „представителят“ и кой – „осъществителят“. И между тях започват да прехвърчат искри.
Е, подобна дихотомия рядко се среща не само в Европа, но и по света. В Германия например президентът е просто нещо като „парламентарен фикус“, а всичко е в ръцете на канцлера. Във Франция е точно обратното – там президентът е „все и вся“. Същото е и в САЩ и Русия.
У нас обаче подобно нещо едва ли някога ще се случи. И едва ли ще спрем да бъдем очевидци на спорове между президент и премиер „кой е по-по“, било то във външната или във вътрешната политика. И вероятно пак ще се стига до случаи като този с македонския държавен глава.
Лошото е, че май изобщо управниците ни не се замислят всъщност какви сигнали подават с такива „случки“ навън, към нормалния свят. И дали за него някога ще станем истинска държава – член на Европейския съюз, или вечно ще си останем „тъмни балкански субекти“…
Драгомир Драганов, „Ретро“