Христо Грозев прилича по-скоро на руски шпионин, отколкото на някакъв друг – особено, ако имаме предвид романтичната представа, която той има за себе си. Наскоро казал, че руснаците още не били решили, как да го трепят: с чук – може би има предвид Троцки, който е убит с брадва, или с чадър – като нашия Георги Марков.
Вижте го, къде се слага – сякаш се има за мелез от две забележителни фигури, нищо по-малко не би го задоволило. А, всъщност, може би е овцата в една операция, която е прието да се нарича „Натопяване на овцата“.
Едно уточнение за читателите, които не са и чували за Грозев – макар че тия дни се вдигна доста врява около него, предимно от официалните русофоби, но те са толкова пристрастни, че публиката отдавна е загубила доверие в тях и просто не ги слуша. Руснаците го издирвали, защото бил нарушил някакъв техен закон – не стана ясно, точно какви са евентуалните му провинения, но никой не си губи времето с такива подробности, колкото и важни да са те.
Това обяснение обаче беше достатъчно, за да се втурнат нашите бездарници в поредната си пропагандна кампания: последваха нота от Външно министерство, привикване на посланик Митрофанова, изявление на премиера и пр. – у нас, открай време, в подобни случаи се смята, че колкото си по-истеричен, толкова си по-убедителен.
Настъпи златно време за Грозев – попал в газету, както се казва, а за такива като него това е от съдбоносно значение. На излизане от Външно, Митрофанова бе леко изнервена, сякаш не можеше да си обясни, на какво се дължи цялата врява. И тя, като всички нас, знае, че руснаците винаги намират оня, когото търсят – и обикновено го търсят, когато отдавна вече са го намерили.
Но се оказа, че Грозев е успял да се измъкне, веднъж бе казано, че е в Австрия – и съвсем не се крие, колкото и да се прави на уплашен. Не може да се криеш, пък да се киприш по телевизията – но тя, при всяко положение, е за предпочитане, особено, ако искаш да се направиш на Асандж или Сноудън, истинските разобличители.
За разлика от Грозев, който се препитавал с изнасяне на руски тайни, които мнозина приемат за фалшификации. Каква е истината, в случая не е толкова важно – далеч по-важно е отново да се убедим, че много често българската „публичност“ е в плен на разни шантиклери, че тя лесно се подвежда и дори истеризира, като Истината винаги остава на втори план – всъщност, тя задължително се пренебрегва, когато се съчиняват пропагандни „мероприятия“.
Жалкото е, че и сегашната кампания уж е загрижена за съдбата на един „разследващ журналист“ – обаче прелива от тъпа пропаганда, нищо повече.
Полит-агитаторите кадят тамян за свободата на „разследващото слово“ – и вероятно самият Грозев е бил най-смаян от ролята на журналист, която са му възложили – без да я иска и без да има нещо общо с нея, изобщо.
Той си беше търговец на медии – а от доста време е направил крачка напред и вече е търговец на информация. Толкова. Ангажираните, преди десетина години, с продажбата на тукашните издания на германския концерн ВАЦ (собственик на ежедневниците „Труд“ и „24 часа“) биха могли с лекота да уличат комбинациите на „онзи“ Грозев по време на въпросната афера.
Но едва ли ще го направят – най-напред, за да не се овъргалят отново в калната локва; и второ, за да не бъдат упрекнати в някакво „русофилство“. Кажеш две думи на кръст за някой като Грозев и ти шибват етикета „путинист“. Повярвайте – пише го в наръчника на местния агитатор-русофоб. Препрочитам го всеки ден.
Време е да пристъпим по-близо до Овцата. В някои служби за сигурност използват жаргонния израз „Натопяване на овцата“ – когато става дума за операции, целта на които е да компрометират някого, като му създадат фалшиво/изфабрикувано досие и го представят за нещо различно от това, което той представлява. Най-често това се прави, когато искат да се отрекат от някой свой човек, да го жертват в името на някоя по-голяма цел.
Натопяват те, като те подхвърлят на вълците, на врага. Жертвата, в повечето случаи, няма как да се защити, понеже ударът идва от своите.
Ефектът от тези операции е голям – особено, когато „овцата“ на свой ред е фалшифицирала сведенията, които е предложила като достоверни. За Грозев се твърди – главно заради собствените му хвалби, че е възлова фигура в някои операции срещу руснаците, той самият не отрича това. И дори има глупостта, сам да разказва за някои от тези операции.
Поне една от тях, разказана по Би Ти Ви преди няколко дни, няма нищо общо с журналистиката, тя си е чисто шпионска дейност – и е абсурдно да се твърди, че българската държава трябва да се грижи за Грозев заради „свободата на словото“. Откраднал или купил човекът някакви свръхсекретни сведения, браво – на тайна церемония могат да му покажат медала, с който е награден и да си го вземат обратно, какво общо има с това словото?
Възторжеността на някои от нашите управници е разбираема. Но има и една несръчност около историята на Грозев, която е трудно обяснима – сякаш работодателите му от „Белингкат” се надяват да се получи някакъв свръхшумен скандал, сякаш се надяват в употреба да влязат чука или чадъра. Да примамят руснаците към бърза разправа.
Цепват главата на Грозев – и, готово, Кремъл отново жестоко е уязвен, а в „Белингкат” ликуват.
Разбира се, в тази „разследваща група“ може да са мотивирани от съвсем други, прозаични причини – например, стремеж да бъде увеличен бюджета на групата, особено, ако доверието на спонсорите й е разколебано поради някакви обстоятелства.
Обаче, и в двата случая, шумното разгласяване на успехите на нашия човек не му върши добра услуга – спокойно може да бъде подхвърлен и изоставен в ролята на натопената овца, в една кратка пиеска с предизвестен край. Все пак, днес Грозев има срещу себе си не Любо Павлов (Пъпката), с когото се женеха и развеждаха около далаверата с вестниците на ВАЦ – сега противникът му е толкова кръвожаден, че можеш да го дразниш, само ако не си с целия си.
Споменатото интервю по Би Ти Ви (излъчено на 30 декември – б.а.) намекна, че Грозев сякаш е в подобно състояние. По някое време, без да е предизвикан от водещите, той изтърси нещо, което може да има фатални последици за него.
Водещите пък сякаш не разбраха какво, всъщност, им казва, по-късно медиите също не коментираха признанието на Грозев.
Оказа се, че той е извършил нещо наистина невероятно, нещо, което няма нищо общо с журналистиката и свободата на словото – но може да му дадат да подържи дори два медала наведнъж. Напълно заслужено: защото е издирил и публикувал имената на всичките трийсет и трима руски навигатори, които управляват ракетите, летящи към Украйна! Ако е истина, това е безподобен успех – сравним с пробива на Зорге, който съобщава на Москва точната дата на операция „Барбароса“ (германското нахлуване в Съветския съюз).
Безподобен успех, който води до безподобни неприятности – разбира се, ако Грозев не фантазира. Тъй или иначе, за половин минута той зачеркна алибито си на журналист и се представи като първокласен шпионин. За негово нещастие, дори и да е послъгал, чукът не разбира от шеги, чадърът пък никак.
Фантазьор или не – нашите управници няма какво да се тюхкат за свободата на словото, за която иначе изобщо не ги е еня, ами трябва незабавно да скрият Грозев в някой сигурен килер. Руснаците пък ще искат непременно да се доберат до въпросния килер – защото дори нищо от твърдението на Грозев да не е вярно, те ще бъдат сериозно унижени, ако не действат – все едно, дали навигаторите са петима, а не трийсет, не са мъже, а еврейки и пр. Предизвикани са и трябва да отговорят.
Впрочем, наистина е любопитно, защо Грозев сам се поставя в положението на „натопена овца“. Ако изгледате внимателно споменатото интервю, ще се убедите със сигурност поне в едно: той наистина вярва, че лично Путин се занимава с него.
Провижда се като първостепенен противник на Кремъл: хванали са се за гушите и изобщо не е ясно, кой ще надделее. Грозев със сигурност няма да отстъпи, той е в състояние, в което дори саморазрушителните ексцесии на индивида му носят истинско удовлетворение. Извисяват го, така мисли той – особено, ако е наясно, че Историята може да те запомни и само заради един чук или чадър.
Много изненадващо, пак тия дни, „натопена овца“ се оказа една друга фигура от съвсем различен калибър – американският конгресмен Уорън Дейвидсън. Той пък написал писмо до финансовото министерство на САЩ, с което настоява да бъде санкциониран българския главен прокурор, понеже не прилагал „Закона Магнитски“ към някои местни лица – нещо, което би било противоконституционно, а се оказа и невъзможно и според решения на българския Върховен административен съд, и според директивите на Европейската комисия. Някои наблюдатели се усъмниха, че писмото на Дейвидсън е писано тук, а той само го е подписал – нещо, което би било скандално.
Обаче далеч по-скандално е друго: равнодушието, с което държавата наблюдава все по-свирепата битка между различните олигархични кръгове, продуцирана главно с усилията на Прокопиев. Той очевидно губи позициите си, а и по начало неговият апетит на Гаргантюа трудно можеше да бъде задоволен – независимо, че немалко от сегашните му „съюзници“ измежду олигарсите станаха тъкмо негови жертви. Лесно ще се убедите в това, стига да се поровите в миналото на неговите медии. Ако изобщо се доберете до тях.
А това трудно ще се случи и то по една направо невероятна причина: чистката в „Гугъл”.
Толкова сме свикнали с услужливостта и изобщо удобствата, които предлага тази могъща Мрежа, че случващото се напоследък с нея изглежда направо невероятно. Сякаш отново камионетките на НКВД – предшественикът на КГБ – летят в нощта и чистят, чистят. Изобщо не бях забелязал нещо странно, но приятели ме подсетиха: до преди няколко месеца, при изписване на името ми в „Гугъл”, следваше пояснението, че могат да се очакват над един милион и сто хиляди резултата.
Изведнъж те станаха само 119 000, към днешна дата – 159 000. Къде, по дяволите, се дянаха останалите – цял един милион. Обяснението на „Гугъл” е, че са отстранени онези публикации, които се повтарят. Много наивно обяснение – от този момент и чак до следващият брой на „Уикенд“ мога да изброявам публикации, които са попаднали под сатъра на „Гугъл”, повечето от които имат безспорна документална стойност.
Наистина, какво се случва? Първото, за което ще се сетим, е думата „цензура“ – това е фактическият резултата от „промяната“, макар че намеренията на Мрежата може да са били съвсем други.
А телевизиите продължават да се самоцензурират – и все още не са отвратени от себе си. Сами се поставят в ролята на „натопена овца“ – особено, когато предлагат на зрителите си половината истина, както беше в случая с писмото на американския конгресмен.
Ами, другата половина от истината, тоест – другото мнение – кой плаща, за да бъде скрита тя? Какво ще правим, ако и на Гугъл се стори, че Истината е повтарящ се „резултат“?
Кеворк Кеворкян, за „Уикенд“
