Posts Tagged ‘социализъм’
Спомени от НРБ: Как изглеждаха отвътре панелките, които днес вървят поне по 100 000 евро
Някога нашите домове се различаваха само по табелите, които висяха на входната врата. Но и сем. Иванови, и сем. Маркови, имаха почти еднакви мебели, мокети, завеси, уреди и дори сервизи.
Повечето от нас живеехме в големите панелни комплекси, строени от държавата, за да поберат новодошлите жители на разрастващите се градове.
Такива бяха “Младост” и “Люлин” в София, “Тракия” в Пловдив, “Владиславово” във Варна и “Меден рудник” в Бургас.
Повечето апартаменти имаха едно единствено разпределение – от входната врата се озоваваш в коридор, отляво има хол, отдясно – тоалетна и кухня, направо – малък коридор с две спални в двата края и баня по средата. Всички врати в „панелния“ апартамент бяха от талашит, антрето постлано с балатум, по стените имаше тапети, а в края на 80-те бе много модерно в коридорите да се правят сводове „в арабски стил“.
В коридора имаше порт-мантото или закачалка. Коридорът беше покрит с балатум, наготово даден ни от държавата. През 80-те настилката биваше заменяна от родителите ни с модерния за тогава мрамор, а по-късно и с теракот. Характерна особеност бяха и строените в коридора обувки, понеже да се оставят пред вратата се считаше за „селски маниер“.
Холът на „панелния“ апартамент беше толкова еднотипен, че човек можеше да се обърка дали е в собствения си дом или в друг блок и комплекс. Стените бяха облепени с тапети – отново подарък от държавата. От едната страна в хола беше разположена холната гарнитура – троен диван, два тромави фотьойла и две табуретки, които бяха основно предназначени човек да си вдигне краката върху тях, но като цяло те си бяха неудобно място за сядане, защото нямаше къде да си подпреш нито ръцете, нито да се облегнеш. Гореописаната гарнитура беше покрита с изкуствен губер – най-често червен или зелен. В средата на гарнитурата имаше ниска лакирана масичка, която в делник бе покрита с плетена на една кука покривчица – или с каре с „българска бродерия“.
Редно беше върху нея да има ваза с изкуствени цветя. Когато идваха гости, изкуствените цветя се махаха и се поставяха донесените от тях карамфили (любимо цвете при ходене на гости в онези години). „Официалното“ сервиране и хранене се случваше върху тази маса, делничното – в кухнята. Срещу „меката мебел“ бяха поставени огромни секции, купувани от мебелните магазини в големите градове. Те носеха български имена, като „Павлина”, „Бояна” и прочие. Върху тях имаше огромни бутилки с уиски върху накланяща се поставка, закупени от Корекома, а също и модерните по онова време човеци-роботи, направени от цигарени кутии.
В секциите имаше подредени сервизи от кристални чаши допълвани от порцеланов сервиз за чай или кафе – на розички или виолетки, произведен в заводите „Ломоносов“ в Съветския съюз. Секциията беше подредена с книги, а това, което беше някак си най-характерно е, че книгите не бяха „единични бройки“, а обикновено целите рафтове бяха с поредици от томове – най-често български класици. Между стъклата на витрините имаше затиснати малки снимчици на близки хора, а тук-там се срещаха и стереокартички с намигаща японка.
Кухнята ни беше с еднотипни талашитени кухненски шкафове – пак дар от държавата. Тях ги произвеждаха в завода за кухненска мебел в Червен бряг. В тях се подреждаха фаянсови сервизи от завод „Китка“ в Нови Пазар. Хладилниците ни бяха “Мраз”, пералнята „Перла“, а от печката “Раховец” се носеше уханието на приготвяната храна.
Типична баня в панелното жилище беше с размери 1.50 на 2.50 м. Облицована бе с бели фаянсови плочки и мозайка, а към началото на 80-те характерното обзавеждане за баня започна да се прави с фаянсовите и теракотни плочки произведени в заводи „Хан Аспарух” – Исперих. Гордост за всяко семейство беше да си има и вана.
В детската стая отново имаше секцийка пълна с книги, бюро с нощна лампа, а върху тапетите бяха разлепени плакатите на нашите тогавашни идоли. Там беше и касетофона (магнетофона, грамофона), както и казанлъшката китара. Спомняте ли си, че леглата ни бяха покрити с родопски одеала, а за детските легла на два етажа? Нека не забравяме също, че това беше и най-разхвърлената стая в нашия дом, но пък беше уютно и винаги намирахме това, което търсим.
Спалнята пък беше общо-взето забранена зона за нас децата. Тя обикновено беше най-малката и мистериозна стая в дома ни. Имаше голяма спалня, където спяха нашите родители, а от едната й страна стоеше и прословутия ВЕФ. Естетвено и там обзавеждането беше със секция или голям трикрилен гардероб, а на нас децата винаги ни беше интересно да знаем какво “криеха” нашите родители там от нас.
А помните ли, че тогава всичко се покриваше и „обличаше“. Покриваха се с покривчици телевизори и радиоапарати, хладилници, облегалки на фотьойли; килими тип „персийски“ се опаковаха в найлон; шиеха се и специални покривала за колите. Тази модна тенденция е имала символна функция – от една страна, да не се повредят, хабят и цапат закупените с много труд и чакане вещи, а от друга – те биваха „издигнати в ранг“, прибавяше им се „добавената стойност“ на нещо свръхценно.
А стремежът на домакините беше новата вещ да си остане минимално употребена и похабена, да си остане „новичка“ или поне „като нова“.
Въобще много рядко можехме да се изненадаме от обзавеждането на някой съсед или приятел. Обзавеждането се делеше на купено по обикновения начин и на купено по „втория начин“, „с връзки“, „под масата“, „вносно“, „корекомско“. Общо взето, бяхме като от калъп. Но това изобщо не пречеше на домашния ни уют, дори напротив! Като че ли, това, че всички разполагахме с еднаква покъщнина, ни беше оперирало от манията да притежаваме. Живеехме щастливо не с вещите си, а със семейството. Не завиждахме, не страдахме от комплекси, че нямаме и рядко заключвахме вратите си.
Източник: socbg.com
Медал и месец отпуска за всеки граничар, застрелял нарушител на границата!
По времето на социализма Българската държавна граница бива опасана с бодлива тел, един вид ограда. Тя започва от черноморския ни бряг и свършва в най-северозападната точка на българската територия, река Дунав.
В тази ограда от бодлива тел е имало отвори само за т. нар. ГКПП-та (Гранични контролно-пропускателни пунктове). За да се движиш в граничната зона на НРБ е било нужно специален открит лист, получил названието документ „образец 12”, издаван от Дирекция на милицията. Жителите на градчетата и селата в граничната зона пък са получавали щемпели на паспорта. Всеки определен участък от границата се е охранявал от т. нар. Граничен отряд.
На самата граница е била издълбана така наречената „гранична бразда”. Де факто това е линията на държавната граница. На въпросната ограда с бодлива тел са били поставени проводници. Това е кльонът – електросигнализационна система за охрана на държавната граница.
При опит за нарушение на границата прилежащата гранична застава се вдига ”на оръжие” и се изпраща т.нар. „тревожна група”. Тя се е състояла от няколко въоръжени граничари, командвани от офицер. В групата задължително влиза служебно куче, порода източноевропейска или немска овчарка. До кльона, по-точно от вътрешната му страна, бива разорана ивица земя.
Това е така наречената контролно-следова полоса (КСП). Предназначението и е да „запечатва” следите на евентуалните нарушители на границата. Групата е трябвало да провери участъка от кльона, откъдето е получен сигнал за нарушение на границата и евентуално да задържи нарушителите. Ако не е в състояние сама да се справи със задачата, на мястото на нарушението на границата пристигат и останалите граничари от заставата.
При опит за нарушение на границата прилежащата гранична застава се вдига ”на оръжие” и се изпраща т.нар. „тревожна група” Задържането и „неутрализирането” на нарушителите се е извършвало от граничарите на наборна военна служба. В много редки случаи от офицери. Спазвала се е максимата „Нарушителят се задържа или унищожава”.
За задържан нарушител граничарят е получавал домашна отпуска от 7 дни. В редки случаи са произвеждали редника в звание ефрейтор. Освен ако не ставало въпрос за „важни нарушители”. Не всички т. нар. „бегълци” от ГДР (Германската демократична република) са били „важни“. По друг начин са стояли нещата, ако граничарят застреля нарушител „при опит за незаконно преминаване на границата”. Редниците автоматично са ставали ефрейтори.
Награждавали са ги с домашна отпуска до 27 дни. Говорело се е, че първите седем дни граничарят, „неутрализирал” за първи път нарушител на държавната граница, е бил изследван в Неврологичното отделение на МВР болница – затова как му се е отразило убийството на психиката. За героичната постъпка на тези граничари се е пишело във вестниците „Граничар”, „Народен страж” – печатният орган на МВР по онова време.
По-рядко се е пишело в периодичния печат. В много редки случаи са се правели телевизионни интервюта с граничарите – герои. По онова време охраната на границата е издигната в култ. Граничар, „неутрализирал” нарушител при „защита с риск на живота си на Държавната граница”, е получавал и медал „За заслуги по охрана на границата”.
Граничари, „неутрализирали” повече от 10 нарушители, е можело да бъдат повишени в звание сержант и дори да получат високото бойно отличие орден „Червено знаме”. Тленните останки на нарушителите на границата са били откарвани в граничния отряд за идентификация. Телата на застреляните се фотографират. В заставите е имало фотоапарат за тази цел. Снимките са се предавали в граничния отряд на ВКР отдела (военно контраразузнаване). Умишлено не е била водена статистка кой граничар на коя дата е „неутрализирал” нарушител на границата.
Граничар, „неутрализирал” нарушител при „защита с риск на живота си на Държавната граница”, е получавал и медал „За заслуги по охрана на границата” За безнаказано нарушение на границата санкциите са били жестоки. Наказанията са започвали от командира на заставата. Според случая той се е понижавал в звание. Може ло е и да се разжалва. Разбира се, най-потърпевш е граничарят, допуснал нарушението. Ако е имал нашивки, му са се късали демонстративно пред строя на плаца в граничния отряд. В някои случаи граничарят е можело да отнесе и присъда.
Едни от най-големите митове и легенди за границата е за огромния брой „мирни бегълци”, убити от българските граничари. Нещата обаче стоят малко другояче.
От 1947 г. (тогава са създадени българските Гранични войски) до 1990 г. на българските граници са застреляни по-малко от 1000 нарушители. Една част от тях са “неутрализирани” от тогавашните Вътрешни войски, действащи в граничната зона.
По-голямата част от тях – през периода 1947 г. – 1966 г. Тук влизат и членовете на така наречените „горянски групи” (групи, водещи подривна дейност и саботажи срещу властта по онова време). Освен тях в България са изпращани подготвени диверсионни групи, спускани с парашути в граничната зона или прехвърляни по суша от Гърция и Турция. Не е малък броят и на българските граничари, убити в схватка с въоръжени нарушители. / bulpress.bg
Спомени от соца: Как се сдобивахме с 2 кг банани за Нова година
Сигурно си спомняте, че бананите и портокалите бяха невиждан лукс през соцгодините. Пускаха ги в мърлявите магазини плод-зеленчук, но само преди Нова година. Да разбере народът, че е празник и да е щастлив. Истинска сага беше човек да успее да купи за детето си от жадуваните екзотични плодове, защото се свършваха за броени минути. И на километричните опашки за банани никой не знаеше дали изобщо ще стигнат до него. При това даваха на човек само по 1 кг., бройте 4-5 банана, ако са от по-едрите.
Имахме шанса, че живеехме до такъв прословут плод-зеленчук. Е, вонята на разлагаща се стара стока през лятото и мътните вади, които се стичаха по тротоара от вехтите изпочупени щайги с полуизгнили зеленчуци и сливи, готови за ракия, не ни даваше покой. За това не бяха виновни продавачките, такива им ги доставяха. Но пък ако човек спечели тези продавачки, а това направи някак си съпругът ми, печели и банани и портокали. Защото те му казваха кога чакат да пристигне камионът от склада, натоварен с изкусителните плодове.
Той бягаше от работа, признавам, зареждаше се пред магазина и още щом товарната кола спреше пред него – тутакси поемаше разтоварването на кашоните. А ние с детето, то беше 4-5 годишно и лигите му течаха от мерак да хапне бананче, гледахме от прозореца. Мъкнеше мъжът ми, който е научен работник с мизерна заплата, тежките кашони. Веднъж се сецна, та едва го оправихме. Всички зорко наблюдаваха „хамалите” – някой от тях да не грабне в суматохата банан, та да ощети чакащите. Защото плодовете бяха малко и продавачките непрекъснато предупреждаваха нови хора да не се редят. Само че опашката набъбваше като корем на току що нахранена акула.
Най-сетне бананите и портокалите са свалени. Двете продавачки чевръсто подготвят теглилките – очукани архаични кантари с две метални плоскости. На едната се слагат месингови грамчета, на другата – стоката. Продавачките първо мерят на „хамалите” – за тях се полагат не по 1кг., а по 2 кг. банани. Ура! Плодовете вече са вкъщи, детето лакомо захапва първия банан, после втори… Спираме го, ще си навлече диария. До другия ден обаче не остава нито един банан. Ние с мъжа ми само се облизваме. Но сме щастливи – в дома ни влезе голяма радост – банани, при това цели 2 кг.
Стефка Попова, bgnow.eu
„Мис България” от соца до днес – възходи и скандали
Радинела Чушева. Победата й предизвика бум от негативни реакции заради множеството й корекции. Преди да се яви на конкурса Ради бе позната на зрителите като адреналинка от шоуто „Господари на ефира”.
За последно в подобен скандал се забърка Антония Петрова през 2009г. Тогава тя бе обвинена, че е спечелила чрез купен вот, тъй като победителката се излъчваше с есемеси от зрителите. Тя също се яви на конкурса след многократни посещения при пластичния хирург, припомня „Ретро”.
За първа носителка на тази титла се счита Бранимира Антонова, която се явява уж като пълнеж сред кандидатките през 1967 г., но единодушно е избрана от журито за красавица No. 1.
За хубостта й се прочува из цял свят, а пред изящната й осанка коленичат мъже от ранга на руски космонавт Алексей Леонов и актьорът Мишел Симон. В годините на социализма конкурсът спира да се провежда за известно време. Последната титулувана красавица преди промените е Соня Васи, обявена за Мис Родина през 1989-а. Конкурсът се завръща с нови сили с идването на демокрацията, а първата Мис България от новата историческа епоха е Виолета Гълъбова, която отнася престижната награда през 1990г.
Победата на Антония Петрова през 2009г. предизвиква най-големия скандал в историята на конкурса.
Любомира Славчева – победителката от 1991г. днес е бизнесдама със своя козметична марка.
Евгения Калканджиева печели короната през 1995г. и остава най-известната носителка на короната и до днес заради 6-ото място ма „Мис Свят” същата година.
Теодора Бургазлиева се радва на короната само няколко месеца през 2002г., защото й е отнета заради скандални голи снимки.
Росица Иванова е една от най-одобряваните от народа миски за всички времена. Печели короната през 2005г.
Победата през 1994г. изстрелва Стела Огнянова до парижките модни дефилета.
Соня Васи е последната миска от социализма, избрана през 1989г.
Коронясаната през 1999г. Елена Ангелова сега е успешен адвокат със воя кантора.
Ивайла Бакалова записва името си със златни букви в историята на конкурса през 2001г.
Наталия Гуркова печели конкурса през 1998г. и остава сред най-известните миски.
Елена Драганова печели короната през 1992г, и лек автомобил, а месец след това се отказва от модния подиум.
Най-красивата българка за 1993г. Вера Русинова дефилираше активно на модния подиум по света чак до 2006г.
Далеч от светския живот избра да остане носителката на титлата от 1996г. Вяра Каменова.
Първата „демократична” Мис България от 1990г. е Виолета Гълъбова, която днес живее в Щатите.
Борисов избухна: Безплатни неща няма!
Безплатни неща няма, заяви премиерът Бойко Борисов. „Ние държим прогнозируеми данъци и ще ги държим докрая. Но какво значи безплатно? Няма безплатно. Комунистите най-обичат чуждите пари – да ги вземат както 1944 година и тогава са иззели всичко – и къщи, и предприятия и са ги фалирали. За каква реиндустриализация говорят те? Да върнем Кремиковци, торовите заводи? Ако гледате сериала „Чернобил“ тези престъпници изкараха на манифестация точно когато дойде облакът“, възмути се Борисов.
„Ние данъците няма да ги пипаме. На финала сме за чакалнята на еврозоната – това е добре,защото ще спрат лошите кредит банките и ще се гарантира сигурността на инвестициите, заяви още той. Ще натискаме бизнеса за заплатите, няма да се сърдите, обмисляме с Горанов да построим колкото са необходими ясли и детски градини“, посочи още премиерът.
„Ние няма да се връщаме през две години пак, за да ви оправяме финансите. Хубав популизъм имате“, обърна се към партиите Борисов.
„Предсрочни избори искате? Ами, ако ви бяхме направили предсрочни избори? Вие искате ли Хемус от Северна България. И защо мълчите като я искате. А искате ли от Младост до Църна Маца да почнем южната дъга. Бъдете живи, бъдете активни тогава“, заяви Борисов.
„Популизмът, надпреварата за думата „безплатно“ няма да доведе до добро“, каза още министър-председателят.
„Ще се окаже, че аз съм единственият, който иска данъци за детски градини“, допълни той. „В социализма не се знае кой работи взима данъците“, заяви още той.
Борисов коментира и въпроса дали ще има коалиционен съвет. „Коалиционен съвет може да има по всяко време. Аз всеки ден виждам и с Каракачанов, и с Марияна Николова“, посочи той.
Спомени от соца: Когато учехме по Коледа, а най-големият празник беше Нова година
„Коледата невъзможна“. Заглавие на популярен филм, който неизбежно присъства поне в няколко телевизионни програми около коледните празници. Защото носи атмосферата на очакването и сбъдването. Е, казват, че и всяка Коледа не може да мине без „Сам в къщи“ – цялата поредица и още рояк други филми, които оцветяват празничните дни. „Коледата невъзможна“ е романтично произведение на изкуството. Но ние, живелите в „рая“ на соца, дълги години бяхме участници в едно друго произведение – Коледата забранена.
Тогава декемврийските дни се точеха къси и сиви, като главно преминаваха под знака на вестникарските заглавия за преизпълнени годишни планове. Бяхме хлапета, учехме на три срока, първият завършваше на 30 декември и точно около 24-25 декември ни спукваха от изпитване за оформяне на срочните оценки. Коледа ли! Какво е това? Даже не знаех защо, когато се прибирах изгладнял от училище и тренировки, на трапезата на 24 декември се „мотаеха“ някакъв боб, постни сарми и разни такива недолюбвани от гладни тийнейджъри манджи. Тогава по съветски образец знаехме
Нова година,
Дядо Мраз, който още в детската градина идваше със Снежанка и раздаваше подаръци на добрите деца. Които са слушкали и папкали.
През 60-те години не само Коледа не съществуваше, но и Нова година минаваше някак по тъмно, тихомълком. Неофициално, но категорично, бе обявена за семеен празник, хората – по къщите, семейно или с приятели, трапеза, забавната програма на единствената телевизия, в която по-късно се появиха балетът на телевизията на ГДР и програмата на същата телевизия „Шарено котле“, със своя твърде странен за нас хумор. Нашенецът наблягаше на пържолите и на Парцалев, Калоянчев, Мутафова. Затова в онези времена твърде странно изглеждаше един заснежен двор на столичния булевард „Черни връх“, в който към 20 декември жива елха грейваше с безброй пъстроцветни светлинки. По-късно и на други места се появи новогодишна украса, но тогава тази беше непознато явление. Къщата беше на прочутия илюзионист Мистър Сенко и той всяка година превръщаше двора си в коледна приказка. Нямаше как това да не боде очите на правоверните другари, защото изглеждаше твърде „американско”“ но Сенко беше всепризнат и не смееха да го закачат. Тогава символът не на Коледа, а на Нова година бяха бананите и портокалите.
Писателят Георги Господинов е събрал в книга спомени на всякакви хора под заглавие „Аз живях в социализма“. Кой си спомня за пионерската организация, кой за комсомолските „поръчения“, но всички до един – за новогодишните банани. Пускаха ги в два или три магазина, наречени „показни“ и там се извиваха безкрайни опашки. Тъй като даваха само по два килограма, цели семейства се редяха, но се правеха, че не се познават, за да може всеки да се добере до заветния плод. Бананите ставаха дори обект на бандитски посегателства. Купили хората, но имало и зелени, оставили ги на масата да узреят, влезли крадци, прибрали каквото могат и най-вече – задигнали бананите от масата. Случаят е истински!
Сякаш Вождът и „човек от народа“, който се прегръщаше и целуваше с всякакви африкански „революционни“ лидери, а Ненчо Хранов от „Работническо дело“ припкаше след него из Мозамбик и пишеше възторжени заглавия „От Рувуми до Мапуто – вива Фрелимо!“, не можеше да внесе няколко кораба банани и да ги има поне през зимата, когато им е сезонът у нас? Явно „концепцията“ е била – ако хората имат банани, ще вземат още нещо да поискат.
През 70-те и 80-те години декемврийската тъмнина се поразсея и въпреки че Коледа продължаваше да не съществува, на централни места в столицата и в големите градове се появиха нещо като места за народно веселие. В София първо на площад „Славейков“, а след това затваряха и булевард „Стамболийски“. В импровизирани шатри замирисваше на кебапчета, а от бъчви се лееше наливно вино. Скапано, но евтино. Явно работеше теорията за „социалните отдушници“ на един тогавашен секретар на ЦК на БКП, който и сега още дава акъл по вестниците, а потомството му се опитва да се върне в политиката. Колкото и носталгиците да въздишат, че тогава нямало престъпност точно новогодишният базар на „Стамболийски“ стана обект на „престъпно посегателство“ в истинския смисъл на думата. За по-голяма „автентичност“ докарваха от ТКЗС-та в Драгалевци и Бистрица живи овчици и ги затваряха в импровизирани кошари, да изглежда „по-битово“.
Добре, че някой идеолог не се е сетил за раждането на Исус в яслата, та да ги заклейми. Но и тогава се намерили предприемчиви хора, пристигнали с една молотовка“, заявили, че са от ветеринарните власти и вдигнали овцете. Явно за личен новогодишен курбан, та милицията бра ядове баш преди Нова година.
В тези по-късни години, без да се споменава думата Коледа, към 20 декември в учрежденските среди настъпваше оживление в очакване на традиционния новогодишен банкет. Колежките задължително се пускаха на обяд, за да отидат на фризьор и да са красиви вечерта. Останалото е показано и в доста филми от онова време, като „Маневри на петия етаж“ – конфети, финтифлюшки, осигурено от културномасовика забавление, водка, традиционната пържола, малко клюки, малко учрежденски флирт.
Накрая годината свършваше и се сядаше на празничната трапеза, за която падаше голямо тичане и блъскане, защото липсваха не само банани и портокали. Беше героизъм да се уредиш с прилично месо, а да намериш луканка, се искаха хъс, изобретателност и най-вече връзки с другарите от търговията.
Спомени от соца: Как изглеждаше домът от нашето детство (снимки)
Някога нашите домове се различаваха само по табелите, които висяха на входната врата. Но и сем. Иванови, и сем. Маркови, имаха почти еднакви мебели, мокети, завеси, уреди и дори сервизи.
Повечето от нас живеехме в големите панелни комплекси, строени от държавата, за да поберат новодошлите жители на разрастващите се градове. Такива бяха “Младост” и “Люлин” в София, “Тракия” в Пловдив, “Владиславово” във Варна и “Меден рудник” в Бургас, пише socbg.com.
Повечето апартаменти имаха едно единствено разпределение – от входната врата се озоваваш в коридор, отляво има хол, отдясно – тоалетна и кухня, направо – малък коридор с две спални в двата края и баня по средата. Всички врати в „панелния“ апартамент бяха от талашит, антрето постлано с балатум, по стените имаше тапети, а в края на 80-те бе много модерно в коридорите да се правят сводове „в арабски стил“.
В коридора имаше порт-мантото или закачалка. Коридорът беше покрит с балатум, наготово даден ни от държавата. През 80-те настилката биваше заменяна от родителите ни с модерния за тогава мрамор, а по-късно и с теракот. Характерна особеност бяха и строените в коридора обувки, понеже да се оставят пред вратата се считаше за „селски маниер“.
Холът на „панелния“ апартамент беше толкова еднотипен, че човек можеше да се обърка дали е в собствения си дом или в друг блок и комплекс. Стените бяха облепени с тапети – отново подарък от държавата. От едната страна в хола беше разположена холната гарнитура – троен диван, два тромави фотьойла и две табуретки, които бяха основно предназначени човек да си вдигне краката върху тях, но като цяло те си бяха неудобно място за сядане, защото нямаше къде да си подпреш нито ръцете, нито да се облегнеш. Гореописаната гарнитура беше покрита с изкуствен губер – най-често червен или зелен. В средата на гарнитурата имаше ниска лакирана масичка, която в делник бе покрита с плетена на една кука покривчица – или с каре с „българска бродерия“.
Редно беше върху нея да има ваза с изкуствени цветя. Когато идваха гости, изкуствените цветя се махаха и се поставяха донесените от тях карамфили (любимо цвете при ходене на гости в онези години). „Официалното“ сервиране и хранене се случваше върху тази маса, делничното – в кухнята. Срещу „меката мебел“ бяха поставени огромни секции, купувани от мебелните магазини в големите градове. Те носеха български имена, като „Павлина”, „Бояна” и прочие. Върху тях имаше огромни бутилки с уиски върху накланяща се поставка, закупени от Корекома, а също и модерните по онова време човеци-роботи, направени от цигарени кутии.
В секциите имаше подредени сервизи от кристални чаши допълвани от порцеланов сервиз за чай или кафе – на розички или виолетки, произведен в заводите „Ломоносов“ в Съветския съюз. Секциията беше подредена с книги, а това, което беше някак си най-характерно е, че книгите не бяха „единични бройки“, а обикновено целите рафтове бяха с поредици от томове – най-често български класици. Между стъклата на витрините имаше затиснати малки снимчици на близки хора, а тук-там се срещаха и стереокартички с намигаща японка.
Кухнята ни беше с еднотипни талашитени кухненски шкафове – пак дар от държавата. Тях ги произвеждаха в завода за кухненска мебел в Червен бряг. В тях се подреждаха фаянсови сервизи от завод „Китка“ в Нови Пазар. Хладилниците ни бяха “Мраз”, пералнята „Перла“, а от печката “Раховец” се носеше уханието на приготвяната храна.
Типична баня в панелното жилище беше с размери 1.50 на 2.50 м. Облицована бе с бели фаянсови плочки и мозайка, а към началото на 80-те характерното обзавеждане за баня започна да се прави с фаянсовите и теракотни плочки произведени в заводи „Хан Аспарух” – Исперих. Гордост за всяко семейство беше да си има и вана.
В детската стая отново имаше секцийка пълна с книги, бюро с нощна лампа, а върху тапетите бяха разлепени плакатите на нашите тогавашни идоли. Там беше и касетофона (магнетофона, грамофона), както и казанлъшката китара. Спомняте ли си, че леглата ни бяха покрити с родопски одеала, а за детските легла на два етажа? Нека не забравяме също, че това беше и най-разхвърлената стая в нашия дом, но пък беше уютно и винаги намирахме това, което търсим.
Спалнята пък беше общо-взето забранена зона за нас децата. Тя обикновено беше най-малката и мистериозна стая в дома ни. Имаше голяма спалня, където спяха нашите родители, а от едната й страна стоеше и прословутия ВЕФ. Естетвено и там обзавеждането беше със секция или голям трикрилен гардероб, а на нас децата винаги ни беше интересно да знаем какво “криеха” нашите родители там от нас.
А помните ли, че тогава всичко се покриваше и „обличаше“. Покриваха се с покривчици телевизори и радиоапарати, хладилници, облегалки на фотьойли; килими тип „персийски“ се опаковаха в найлон; шиеха се и специални покривала за колите. Тази модна тенденция е имала символна функция – от една страна, да не се повредят, хабят и цапат закупените с много труд и чакане вещи, а от друга – те биваха „издигнати в ранг“, прибавяше им се „добавената стойност“ на нещо свръхценно. А стремежът на домакините беше новата вещ да си остане минимално употребена и похабена, да си остане „новичка“ или поне „като нова“.
Въобще много рядко можехме да се изненадаме от обзавеждането на някой съсед или приятел. Обзавеждането се делеше на купено по обикновения начин и на купено по „втория начин“, „с връзки“, „под масата“, „вносно“, „корекомско“. Общо взето, бяхме като от калъп. Но това изобщо не пречеше на домашния ни уют, дори напротив! Като че ли, това, че всички разполагахме с еднаква покъщнина, ни беше оперирало от манията да притежаваме. Живеехме щастливо не с вещите си, а със семейството. Не завиждахме, не страдахме от комплекси, че нямаме и рядко заключвахме вратите си.
Антикомунизмът слезе в IV клас -фашизмът липсва, а социализмът е престъпен
До 1939 г. в България политиците нарушават демокрацията, но пък има производство, нашите учени и творци постигат успехи в Европа, хората ходят на театри, на кино, концерти и изложби. После Хитлер унищожава 6 млн. евреи, а нашите ги спасяваме.
После Западът развива демокрацията, а в Източна Европа тя е унищожена. Смърт и затвори без съд, има училища и замърсяващи заводи, наука, култура и спорт, но българите нямат граждански права, забранява се религията, медиите не са свободни и т.н. Четири изречения за войната, но 2 страници за „комунизма“. Това учат децата в IV клас от преработен учебник на „Просвета“.
Министър Красимир Вълчев се оправда, че когато се учи българска история, акцентът трябвало да е върху „комунизма“.