От дълго време насам темата за фалшификациите на българската история в днешна Северна Македония спорадично изникваше в публичното пространство. Най-често това се случваше, когато от другата страна на границата обявяваха значимо събитие (като Илинденско-Преображенското въстание) или бележита личност (като революционера Гоце Делчев) от нашето минало за част от собствената си национална история. Подобни случаи разгаряха у нас негодувание срещу съседите ни, което бързо угасваше, изместено от други скандали.
Сега обаче въпросът придобива централно значение в отношенията между двете държави. Причината е, че София блокира старта на преговорите между Скопие и Брюксел за еврочленството на Северна Македония – най-вече заради категоричния отказ на съседката ни да признае българските корени на своята история и език. Тази ситуация постави пред нашата страна изцяло нов проблем – да направи достояние пред света своите аргументи по спора, както и да извади наяве системната политика на Скопие за изопачаване и заличаване на българските следи в македонското минало.
На тази задача се посвещава излязлата наскоро
„Бяла книга за езиковия спор между България и Република Северна Македония”
Сборникът е колективен труд, като част от авторите са българи от Северна Македония, Сърбия и Албания (пълният текст може да бъде намерен тук). Те твърдят, че издаването на книгата е изцяло частно и доброволно начинание, за което не са получавали подкрепа от страна на българската държава. Целта на изданието, посочват авторите, е да разкрие „извършеното тотално фалшифициране и манипулативно интерпретиране в Скопие на документи, свързани с миналото на езика на територията на географската област Македония”, както и „системното нарушаване на правата на човека при изграждането и утвърждаването на скопската писмена норма и съвременната македонска идентичност”.
По отношение на книжовната норма в Северна Македония авторите заявяват, че тя е установена с решение на езикова комисия през 1945 г., която извършва „политическа кодификация въз основа на централните и северните македонски диалекти със силно примесване на сръбски и латински елементи, така че дистанцията спрямо българския книжовен език да бъде възможно най-голяма”. Тази кодификация смятат за „естествено продължение на сръбската намеса в македонския въпрос”.
Усилията за налагане на кодифицирания македонски език продължават и до днес – в съседката ни е приет специален
Закон за македонския език, който е променен за последно през 2017 г.
В него се предвижда всички „текстове на законодателната, изпълнителната и съдебната власт, местното самоуправление, учебниците, емисиите, печата, преводите и другите текстове…, които се публикуват, задължително да се лекторират на македонски език”. В „Бялата книга” ролята на въпросните лектори се определя като „езикова цензура, при която всички несъответствия с кодифицирания македонски език се преработват”.
Оценката си за цялостната ситуация в Северна Македония авторите обобщават така: „Днешните реалности са плод на системни и целенасочени действия на сръбското доктринерство, което, следвайки своя план, прави опити за създаване не само на отделна македонска, но и на шопска нация. Тази практика е в съгласие с руските планове за обособяване на добруджанска и тракийска нации, съвпадащи със сръбските тези за отричане на българската идентичност и замяната ѝ с нови идентичности на базата на регионални форми на българския език и народ.” И посочват, че резултатите от тази дейност се насаждат и до днес в академичните издания и учебниците в Северна Македония, така че младото поколение „да се възпитава в дух на противоречие по отношение на България”.
Основен инструмент в тази посока, изтъкват авторите на „Бялата книга”, се фалшификациите и преиначаванията на историята, започвайки с ранното средновековие и делото на Кирил и Методий. Тази практика се прилага и спрямо именити фигури на българското Възраждане. Например Йоаким Кърчовски, смятан за родоначалник на българската печатна книжнина, е хвален в учебниците по македонски език със своите заслуги „за разпространението на първите печатни македонски книги“. А самият Кърчовски в книгата си „Повест за страшното и второ пришествие на Христос“ (1814 г.) пише, че е
„преведена на прост (народен, б.а.) български език“.
Кирил Пейчинович, също български възрожденец, е обявен за един от „първите македонски автори“, който печатал „книги на народен македонски език“. А оригиналните му надгробни плочи в Лешочкия манастир край Тетово са унищожени и са заменени с надписи на македонски език. В същото време Пейчинович казва за своята книга „Огледало“ (1816 г.), че е „написана за потребностите и ползването на народния и некнижовен български език на долна Мизия“.
Знаменателен е случаят с възрожденеца Райко Жинзифов, за когото авторите на македонските учебници твърдят, че е сред „македонските писатели – възрожденци, (които) чувстват потребността от литературен език, на който ще напишат своите литературни дела. Те издигат македонския език на равнището на художествената литература”. А Жинзифов в предговора към своя превод на древноруския текст „Слово за полка на Игор“ от 1863 г. изрично заявява: „А за нашия превод ние смятаме за потребно да кажем следното: Ние за български език броим този език, който се говори по цяла Македония, Тракия и България, между говорите на които има малко (или) много разлика”.
Кузман Шапкарев, известен възрожденец от Охрид, е лансиран от Македонската академия на науките като „един от първите създатели на македонски учебници през 19-ти век“. В „Бялата книга” обаче се посочва, че само през 1868 г. Шапкарев издава цели 3 буквара, които нарича така: 1) “Първоначялньi познанiя за малечкьiте дечиня по наречiе по-вразумително за Македонскьiте Българьi“;
2) „Българскьiй букварь чясть А
или взаимноучителньi таблици на наречiе по-вразумително за Македонскьiте Българьi”; 3) „Голема българска читанка или втора чяст на българскийт буквар на наречие по-вразумително за македонските българи“. Сред другите му книги са „Сборник от български народни умотворения. Част първа. Простонародна българска поезия или български народни песни” и „Сборник от народни старини. Книжка III. Български народни прикаски и верования. Събрал в Македония и издава К. А. Шапкарев”.
Интересен е аргументът, с който сборникът „Български народни песни” от 1861 г. на братя Миладинови се представя като македонски. В някои академични издания в Северна Македония се признава оригиналното заглавие, но то се обяснява с твърдението, че в сборника били включени няколко песни от района на Панагюрище. В „Бялата книга” се напомня, че сборникът съдържа редица песни от географската област Македония, в които местното население само се декларира като българско: „Мария бела Бугарка” (песен 76), „Аз съм чисто българче” (песен 76), „Турци избиха млади българи” (песен 87), „Гино, премладо българче” (песен 95), „Кротко ми играй ой бугарино” (песен 150 от Прилеп) и др.
Забавен е случаят с народната приказа „Силян щърка“, записана от българския фолклорист Марко Цепенков, родом от Прилеп. Авторите на „Бялата книга” цитират завихрил се публичен спор, в който оригиналът на приказката, публикуван от местно издателство, представя прилепчанина Силян като българин, вместо като македонец. Това обърквало родителите, които не можели да обяснят на децата си защо главният герой се смята за такъв: „Родители што ја купиле сликовницата велат дека нивните деца останале со подзинати усти додека им ја читале приказната, а и самите не биле помалку збунети и не знаеле што да им одговорат на децата кога ги прашале од каде е Силјан и како може неговиот мајчин јазик да е бугарски”, дивят се в македонската медия „Дневник”.
Въпреки всичко, засега политиците и учените в Скопие отказват да последват разумния съвет на проф. Денко Малески, първият министър на външните работи на независимата Република Македония, цитиран в „Бялата книга”: „Мина времето, когато македонската историография бе защитавана от мощната Югославска федерация и можеше, без никакъв натиск, избирателно да избира градивните елементи на македонската нация и можеше да зачеркне от текстовете „български“ и вместо това напише „македонски“. Сега можете да кликнете в интернет, да влезете в архива на „New York Times” и да прочетете текст от техния дописник, изпратен в 1903 г., за въстанието на българското население в Крушево на Илинден. Трябва да се приспособим към историческата истина, че в миналото сме били част от един и същи народ“.
Людмил Илиев, „Сега“
