Водещ, радио „Фокус“: Какъв орган за борба с корупцията по високите етажи на властта ни е нужен и защо е толкова важно кой да води битката с корупцията? Питаме Меглена Кунева, бивш вицепремиер и първи вносител на проектозакони за борба с корупцията по високите етажи на властта.

Меглена Кунева, европеид и душманин на корупцията: Слушах ви, като правихте този кратък преглед, и си мислех дали паметта е проклятие или благословия. Казвам го с известна отсянка на чувство за хумор, но и на горчивина. Защото си спомням още по време на преговорите (преговорите за присъединяване към ЕС; г-жа Кунева беше министър по европейските въпроси в предприсъединителния период), когато беше ясно, че това е един от политическите критерии за нас много важен, много важен – върховенството на закона и борбата с корупцията – важен за страната ни, за икономиката ни, за хората ни, за самочувствието ни, за всичко, за всичко. И си мислех, че няма закон, който ние да сме приели спонтанно във връзка с борбата с корупцията. И дори това, което в момента бележи успех, Комисията за отнемане на противозаконно придобито имущество. Тя се държи най-добре от трите органа. Това беше ирландски проект впрочем, с желанието да ни помогнат, съществува такъв орган. Ние потърсихме, разбира се, и исторически препратки към българското право, но това беше наистина много, много силно подпомогнато отвън, за да може да се случи, да го имаме. (…) Имаше тогава още (в предприсъединителния период) неща, които беше ясно, че България не е направила. Извинявайте, че ще употребя чуждица, но това е един много типичен институт за англосаксонското право, така наречените whistleblowers (англ. – разобличители, тези, които надуват свирката, б.р.), тези, които могат да дадат сигнала, буквално казано – да изсвирят, когато видят, че има данни за извършване на нарушение. И това е много широко развита система в много демокрации, пак казвам, особено типична в англосаксонските, която дава възможност на хората да подадат сигнал и да се чувстват съпричастни, да се чувстват част от държавата си, когато искат да я сложат в ред, а не единствено и само да се разчита на броя държавни служители, които трябва да проверяват и които трябва да се справят с антикорупцията. Никога не се разви това нещо в България, искам да ви кажа. Подаването на сигнали, защитените свидетели – това никога, никога не се случи, макар че всички ни предлагаха помощ. От 2009 г., може да се каже всъщност от 2001 г., г-н Борисов е политик. Той беше главен секретар на МВР. Едно министерство, което носи доста отговорност, но и доста проблеми. Тоест ние имахме още тогава възможността да покажем добра практика, включително и в това толкова важно министерство. Така че опитът, който от 2001 г. като политик има господин Борисов, би трябвало да го накара да се ангажира абсолютно в първо лице с този проблем. Така или иначе това не стана. (…) Няма никаква причина да се отлага приемането на този (антикорупционен) закон. Може да се избира от написани три варианта, написани. А дали може да се подобряват отделни текстове, сигурно, сигурно могат да се подобряват. Но това, което аз виждам, е в действие една стара и пак англосаксонска пословица, която казва, че желанието да си перфектен е враг на това да бъдеш добър. На нас ни трябва добър закон, а освен всичко останало аз не мисля, че перфекционизмът и желанието да създадат шедьовър е причина депутатите да отлагат този закон.

В-щ: А коя е причината?

МК: Моята диагноза е следната – политическа воля в България за приемането на истински работещ антикорупционен закон, подчертавам, за борба с корупцията по високите етажи няма.