Posts Tagged ‘антоний тодоров’

Избори ли? Какви избори?

Posted on: март 31st, 2021 by МИГ No Comments

Отново сме призовани пред урните, за да съставим, както вярваме, едно бъдещо Народно събрание, което да излъчи едно бъдещо управление. Гласуваме (или не го правим) индивидуално, но резултатът е по презумпция колективен, зависи от разпределението на гласовете и всъщност много малко от индивидуалния акт на гласуването. Затова и обикновено ни е трудно да преценим, доколко е уместно, полезно, смислено или разумно участието ни в „онова комерсиално търговско шоу, което ни представят като избори“ според израза на Майкъл Хард.

Баналните избори

Не бяхме ли учудени, че предизборната кампания започна в началото на март 2021 г. така, сякаш нищо не се беше случило през изтеклата 2020 г.? Започна една банална кампания, в която участващите представиха листите със своите кандидати и своите програмни документи. Около листите отново се завъртяха баналните вътрешнопартийни и вътрешнокоалиционни баталии и скрити договорки. А програмите, доколкото партиите направиха баналното усилие да ги съставят и публикуват, отново бяха изпъстрени с банални обещания за едно по-добро бъдеще. Е, не искам да подценявам труда на авторите на предизборните програми, някои програмни намерения звучат истински или поне предлагат решения, които променят иначе баналната картина на настоящето. Но обичайно програмите се четат от професионалистите (политолози, журналисти), а не от гражданите.

Учудваща е, обаче, баналността на начина, по който всички участници в т. нар. „предизборна надпревара“ се отнесоха към тези именно избори, сякаш нищо не се беше случило. Поставям „надпревара“ в кавички, защото мнозина политици са искрено убедени, че става дума за спортно състезание, нещо като футболен мач, където победата зависи от това, кой е по-добър на терена. Изборите, обаче, не зависят от качествата на играчите на терена, а от това, колко е гласовита (и многобройна) съответната публика.

Кампанията е банална и заради огласените предизборни програми (доколкото ги има). ГЕРБ, излизайки от една оспорвана и с удивително нисък рейтинг на доверие власт, дори си позволи да публикува предизборната си програма от 130 страници седмица две седмици след началото на кампанията (т.е. в средата й). Там, банално, има поредица от обещания за заплати, магистрали, еврозона, контрол над прокуратурата, но няма отчет за свършеното. Както и за 11-те години управление на България почти без прекъсване. Но няма и дума за обяснение на такива мащабни скандали като този с употребата на прокуратурата в политическите борби, „пълното чекмедже“, разнообразните къщи у нас и в чужбина… Сякаш управляващите не дължат нито обяснение, нито отговорност за стореното. Банално!

Но тази баналност е заразила и партиите от опозицията, била тя парламентарна или извънпарламентарна. В техните предизборни платформи има повече или по-малко разгърнати намерения за бъдещото управление, което е банално, съответно на една „нормална“ ситуация. Могат да се видят някои разлики с досегашното управление, но те не са толкова забележително големи (няма да има промяна на данъците, но евентуално нещо може да се промени в статута на прокуратурата; евентуално ще има по-високи заплати и пенсии, но системата на социалното осигуряване няма да претърпи революционна промяна; може да има някаква новост в здравеопазването, но няма да бъде преосмислено подчинението на здравната система на логиката на пазара). Липсва обаче нещо, което отличава настоящата кампания от предишните – заявлението, че определени практики ще бъдат категорично премахнати, а от виновните за тях ще бъде търсена отговорност („апартаменти“, „къщи“, „чекмеджета“, „театрални полицейски акции“, „селективни проверки“, „калинки“ и други безобразия). Защото именно това е голямото очакване в българското общество – разчистването на „терена“, отслабването и отстраняването на „захвата на държавата“ от сенчести частни интереси. Това разчистване не би било банално.

Какво означава свободата на избора?

Съвсем банално, обаче, реагират и гражданите-избиратели. Ако в края на 2020 и началото на 2021 г. различни социологически сондажи показваха сриване на доверието към управляващата коалиция на ГЕРБ и „Обединени патриоти“, сега сондажите показват баналната преднина на ГЕРБ, която виждаме от 2009 г. насам с едно единствено изключение – президентските избори от 2016 г. Защо става така е въпросът, който интересува наблюдателите, но и активните граждани. Обясненията не са лесни, но едва ли могат да бъдат в смисъл на „трайна подкрепа за едно успешно и добро управление“. Последното може и да е било обичайно като обяснение за високите изборни резултати в подкрепа на управляващите преди 1989 г., но едва ли може сериозно да се приеме сега.

Можем да кажем, например, че политическата хегемония на ГЕРБ вече 11 години е резултат не толкова на успехите на управлението, колкото на неубедителността на опозицията. Защо опозицията не успя да убеди едно мнозинство от избиратели, че би била по-добра в управлението? Този въпрос задължително трябва да се обсъжда вътре във всяка опозиционна партия, особено в най-голямата – БСП. Но също и за ДПС и за съставките на „Демократична България“, но дори и за „Изправи се!“ и „Има такъв народ“.

За да се осъзнаят възможните причини за тази слабост на опозицията, не е достатъчно да си убеден в правилността на своите намерения, да вярваш в собствената си убедителност. Трябва да видиш, защо това не се споделя от достатъчно граждани, защо винаги си втори, или защо си оставаш затворен в една малка градска софийска общност, или защо никой не иска да се коалира с тебе вече от много години, или защо отхвърлят протегнатата ти ръка, или защо не си успял да бъдеш припознат като алтернатива от огромното множество протестиращи през лятото на 2020 г.

Разбира се, разнородността на политическата опозиция срещу ГЕРБ е също препятствие. Дисквалифициращата характеристика „орел, рак и щука“ несъмнено подкопава доверието в способността на толкова различни лидери, партии и движения да направят нещо заедно. Но и те не направиха никакво усилие достатъчно навреме да покажат, че могат да направят заедно нещо по-добро. В това отношение те се не оказаха достойни за поведението на онова множество от граждани, които заляха площадите през лятото на 2020 г. – там политическата разнородност не беше по-малка.

Как избираме в една такава ситуация, където изглежда че едновременно не одобряваме (достатъчно) отиващото си управление, но не вярваме (достатъчно) на неговите алтернативи (реалността противоречи на граматиката и затова е в множествено число). Кого да избереш? Но всъщност въпросът е защо?

Трябва да си признаем, че като избиратели, ние всъщност сме съвсем безотговорни. Това твърдение непременно ще раздразни мнозина, не се съмнявам. Но честното отношение към нашето поведение на изборите изисква осъзнаването именно на нашата безотговорност. Ние имаме убеждението, че свободата да избираме своите представители е наше фундаментално право. И това е така, то е извоювано в яростни политически борби и дори кървави революции. Правото да избираш върви заедно със свободата да избираш. Както решиш, както ти харесва, както прецениш. Но, скрити зад тайната на вота (установена, за да не може никой да ни оказва натиск за него, впрочем), ние забравяме, че всъщност никой не ни търси сметка за това, как сме използвали нашата свобода.

Свободата е опасна, ако не върви заедно със съзнание за отговорност. Мнозинството германски избиратели през януари 1933 г. са имали свободата да изберат начело Хитлер. Били са убедени, че не дължат никому оправдание, защото са „можели да направят, каквото си поискат“. Изборите могат да бъдат опасни, защото като избиратели „можем да направим, каквото си поискаме“, без да дължим обяснение, оправдание или отговорност за стореното. Но нека си представим ситуация, при която всеки един от нас, избирателите, трябва да отговори на един ясен въпрос: „Кого си избрал за следващ управник и защо?“

Е, изборът пак не е прост, защото бързо ще установим, че всички (без съмнение) претенденти за „следващи управници“ имат достатъчно на брой скелети в гардероба или достатъчно дълъг шлейф от предишни прегрешения (никой не е безгрешен). Дори и най-новите, най-младите, могат да извадят бъдещи „скелети в гардероба“, като имат предвид, какви ангажименти са поели, за да участват в изборната надпревара. Прави ли това, обаче, изборът невъзможен? Или е само наше лично оправдание?

Същото или друго?

На тези избори в много по-голяма степен отпреди основният въпрос е: „Същото управление или друго управление?“ Разбира се, веднага критиците биха добавили: „А не е ли важно, същото или по-добро управление?“. Важно е, разбира се, стига да сме убедени, че можем лесно да преценим, дали очакваното бъдещо управление ще е по-добро или не.

Но отново стигаме да нашия избор и мотивите му. Теорията на „рационалния избор“ ни обяснява, че поведението ни на изборите е както на пазара: избираме с оглед на качеството (очаквани ползи) и цената (очаквани щети). Но ако сгрешим със закупената стока, можем почти веднага да се освободим от нея, докато с изборите не е така. Затова и не бива да ги смятаме като пазар, на който продавачите (кандидатите) предлагат „стоката си“, а ние, купувачите (избирателите) я купуваме или отказваме.

Човекът не е машина (нещо като биологичен изкуствен интелект), поради което избира не само с разума си, но също с чувствата си, с ценностите си, с морала си. Преценяваме, за кого да гласуваме, като мобилизираме всичко това (стига, разбира се, да не сме се дотолкова маргинализирани, че да ни е все едно). Затова, ако ни харесва досегашното управление, ако приемаме за негови декларирани постижения, ако споделяме ценностите му, морала му, тогава ще съдействаме за неговото продължаване. Ако го направим, обаче, всякакво обяснение, че „другите“ не са по-добри, е само извинение.

Ако обаче решим, че досегашното управление не отговаря нито на нашите рационални преценки за интереса ни, нито на нашите морални принципи, нито на нашите ценности, тогава следва да направим друго, за да не продължи то отново. Иначе казано, ще трябва да изберем негова алтернатива, макар и с ясното съзнание, че е възможно да се подведем или да сгрешим. Да изберем такъв представител, който не би приел да съдейства за продължаването на досегашното управление (някои политици обаче са в състояние едно да обещаят днес, а друго да направят утре). Но ако отново си кажем, че „никой не е достоен“, това пак ще бъде нашето извинение пред съвестта ни.

И ако е ясно, че в избора си не дължим никому нито обяснение, нито оправдание, нито извинение, че нямаме никаква отговорност извън нас, трябва да признаем, че носим отговорност пред съвестта си. В крайна сметка гласуваме не толкова, за да предоставим доверието си на един или друг кандидат, а за да отговорим на съвестта си. Гласуваме заради себе си, не заради другите. Баналните фрази в изборните репортажи са заучени от политиците, когато дори обикновени хора казват: „Гласувах за едно по-добро бъдеще“.

Можем обаче да си кажем: след като „никой не е достоен“, нито досега управлявалите, нито техните опоненти, тогава е по-добре да не гласуваме. Класически избор в ситуации като настоящата. Но рядко се замисляме върху последиците от такъв избор. Защото само на пръв поглед той снема от нас отговорността за това, какво ще стане след изборите. Обичайно негласуващите (ако го правят съзнателно, а не защото са дотолкова отхвърлени от обществото, че изобщо не се интересуват от него) оправдават решението си с нежеланието да поемат отговорност за следващото управление. Това, обаче, е самозаблуда.

Негласуването е също участие, то е един възможен избор с последици за крайния резултат. Да, негласуването е отказ от участие в разпределението на парламентарните мандати (същото е и в случай, че се избере позицията „не подкрепям никого“ в настоящата бюлетина). Но не и отказ да се легитимира избраният парламент, защото макар гласуването (или не) да е индивидуално, резултатът е колективен. Негласуването е решение, според което сте съгласни разпределението в бъдещия парламент да се реши от другите (а то непременно ще се реши, защото в закона няма минимален праг на участие в парламентарните избори, които да ги прави легитимни).

Макар чисто математически негласуването да намалява брутния размер на избирателния праг (в България е 4% от подадените гласове), всички изследвания показват, че това не облагодетелства малките партии, които са „на ръба“, а обратно, защото техните избиратели най-често са сред колебаещите се да гласуват или не. Негласуването обичайно облагодетелства големи и стари партии, които разчитат на едно достатъчно многобройно тяло от верни избиратели. При по-ниска избирателна активност те имат по-голям шанс да получат основната част от мандатите.

Но от друга страна, негласуването е всъщност заявление, че няма значение, кой ще управлява (или ще продължи да управлява). Такова убеждение не е невинно, освен ако не сме в ситуацията на античната Атинска демокрация, където обществените длъжности са разпределяни на основата на тегленето на жребий. Само че депутатите сега се избират с мнозинство.

Тогава? Въпросът е, кое е по-добре да направим, следвайки съвестта си. И убедени, както четем у Виктор Франкъл, че винаги имаме избора да постъпим като негодници или като свестни хора.

От сайта на Антоний Тодоров

Проф. Антоний Тодоров: Обществото няма да приеме нов кабинет на Борисов

Posted on: февруари 18th, 2021 by МИГ No Comments

– Г-н Тодоров, кална кампания, кървави избори – всякакви определения има за предстоящия вот. Склонно ли е обществото да приеме поредна евентуална победа на ГЕРБ, дори с малко? Възможно ли е това да възобнови протестите?

– Кампанията ще е много остра, тя няма как да не продължи целия процес на остро съперничество и противопоставяне от началото на протестите през миналата година досега. Напълно вероятно е ГЕРБ отново да получат най-много гласове, това поне говорят повечето социологически анкети от последните месеци. Макар, вероятно, да не постигнат резултата си от 2017 г. Бойко Борисов се окопити след видимия страх по време на протестите и ГЕРБ успяват засега да мобилизират своето електорално ядро. Въпросът е до каква степен ще се мобилизират избирателите, които подкрепят партията прагматично, но вероятно са разочаровани от поредицата скандали около премиера (къщата в Барселона, „чекмеджето“ с валутата или изтеклите записи).

Очаквам по-ниска от обичайната активност, също и заради пандемията. Обществото не изглежда склонно да е простило на Бойко Борисов и да приеме отново правителство под негово председателство, вероятно ГЕРБ ще се окажат изолирани в новия парламент, както това беше през 2013 г. Но ако все пак, благодарение на някоя от новите парламентарни партии или на ДПС бъде сформирано ново правителство на ГЕРБ, очаквам възбуждане на протестите от най-малкия възможен повод.

– При сценарий с победа на ГЕРБ Борисов ще направи всичко възможно да състави правителство. С кого обаче би могъл да се коалира, за да постигне мнозинство? Засега всички опозиционни сили декларират, че няма да се коалират с ГЕРБ. „Патриотите“ се разпаднаха, а влизането им в новото НС не е съвсем сигурно – на ВМРО самостоятелно, както и на новата коалиция на Симеонов и Марешки. 

– ГЕРБ, както казах, вероятно ще останат изолирани, но в България всичко е възможно. Ако те получат първия мандат, със сигурност ще опитат да съставят правителство, дори и на малцинството, с уговорена подкрепа от страна на други партии. Тези други партии обаче ще имат огромното затруднение да обяснят на обществото и на собствените си избиратели защо го правят. „Патриотите“ вероятно ще останат извън парламента, новата коалиция на НФСБ и „Воля“ е опит за спасение в последния момент. Но поотделно тези партии имат малък шанс да прескочат бариерата от 4%. ГЕРБ няма да могат да разчитат на повторение, макар и в друг формат, на сегашната си коалиция. Не вярвам нито Слави Трифонов, нито Мая Манолова да се съгласят да подкрепят ГЕРБ. Още по-малко очаквам това да стане от страна на „Демократична България“, макар ГЕРБ да опитат да изиграят картата на коалиция от „партии от ЕНП“. От ДПС са непредвидими и способни на всякакво решение, така че те могат да осигурят евентуално мнозинство, при това без особен риск да бъдат наказани от избирателите. Но пък за ГЕРБ това може да бъде много рисковано. За всяка партия, която реши в новия парламент да заиграе отново с ГЕРБ, това би бил нейният политически край. Затова предполагам, че в новия парламент ГЕРБ ще бъдат политически изолирани.

– Ако левицата е победител, какви са шансовете й да състави кабинет – възможните варианти и партньорства?

– БСП едва ли ще се подведе да търси „голяма коалиция“ с ГЕРБ, макар да допускам, че Бойко Борисов би могъл да го предложи дискретно. Вероятността левицата да излезе първа на изборите не е голяма, но дори и тогава тя няма да има мнозинство и ще трябва да търси партньори. Това е много трудна задача, ако става дума за партийно правителство, подкрепено от други партии. Слави Трифонов и Христо Иванов категорично изключиха всякаква коалиция с БСП, макар че си дават сметка, че дори всички нови партии в парламента заедно не могат да постигнат мнозинство. БСП пропусна да договори някакво сътрудничество преди началото на кампанията, жестовете й към извънпарламентарната опозиция изглеждаха като опит за политическа реклама. А и честният въпрос беше дали БСП наистина смяташе за възможно политическо сътрудничество с партиите на протеста?

Възможно е БСП да договори непартийно правителство, подкрепено от по-широка коалиция, без ГЕРБ и ДПС. Всичко зависи от това какво конкретно ще предложи. Вероятно може да се постигне съгласие за една минимална програма, която просто да разгради политическия монопол на ГЕРБ, а след това – вероятно нови избори. Такава формула неизбежно ще породи обвинения за създаването на някакъв анти-ГЕРБ Отечествен фронт, но нещата са стигнали дотам, че демонтирането на съществуващия политически монопол изисква сътрудничеството на много различни по природата си политически сили.

– Виждате ли ключова роля на ДПС и в следващия парламент? Тях обикновено никой не ги иска, но те винаги са в подкрепа на властта при гласуване на важни закони, затова мнозина смятат ДПС за неофициалния си партньор.

– Може би в следващия парламент ДПС няма да е толкова незаобиколим фактор, колкото досега в много случаи. От движението трябва да знаят вече, че имат като воденичен камък един известен бизнесмен и макар че вече заявиха отново доверието си към него, може би прагматизмът им ще стигне, за да се дистанцират. В настоящия момент ДПС не изглежда възможен открит партньор за никого. Може да бъде прието само в скрита договорка, но тя неизбежно би станала явна, когато се стигне до гласуване на проект за правителство. ДПС има да извърви път до промяна, която да го направи възможен и дори желан партньор в управлението. Но не пречи, ако оттам приемат да бъдат привлечени в подкрепа на управление, което да замени ГЕРБ, макар и временно, за една минимална политическа програма.

– Възможен ли е кабинет с мандат на някоя от новите и по-малки партии, като се разчита на плаваща подкрепа, или това е екзотика? Кой би имал интерес? 

– Всичко ще зависи от това колко и кои партии ще успеят да прескочат бариерата. Както и от способността им да преговарят за подкрепа и да привличат партньори. Най-често наблюдателите споменават „Има такъв народ“ (Слави Трифонов), „Демократична България“ (Христо Иванов) и „Изправи се! Мутри вън!“ (Мая Манолова). Но дори към този момент няма някаква видима заявка за правителствено споразумение между тях. Въпросът е коя от тези организации ще бъде най-диалогична, за да привлече като партньори не само другите нови партии в парламента, но също БСП, а защо не и временно поне ДПС?

Мнозина са убедени, че правителство с мандат на една от новите партии е екзотика, най-малкото защото за някои знаем твърде малко. Не ни е ясен възможният правителствен екип на Слави Трифонов, не е ясно и разпределението сред многобройните организации около Мая Манолова, не знаем доколко ще издържи коалицията на „Да, България“, ДСБ и Зелените пред изпитанието на участие в правителствена формула със Слави Трифонов и Мая Манолова. Тези партии се държат така, сякаш разчитат да постигнат всяка самостоятелно успеха на НДСВ през 2001 г. Но това не изглежда възможно.

За съжаление, опозицията – парламентарна и извънпарламентарна, не успя да постигне минимално съгласие по една, макар и ограничена във времето, програма за демонтиране на политическата хегемония на ГЕРБ. Програма, която да разчисти някои основни зависимости между бизнес и политика, да прекъсне практиките на използване на държавата за частни цели, да постави прокуратурата под контрола на гражданите, да върне доверието в съдебната система.

– Колко „живот“ давате на новия парламент и дали служебно правителство на президента би могло да промени политическата конфигурация, ако се стигне до него?

– Много е вероятно новият парламент да не успее да състави правителство и тогава нови, предсрочни избори са неизбежна конституционна процедура. Заедно със служебно правителство, от което ГЕРБ най-много се страхуват, защото предвиждат пълна ревизия на досегашното управление. Предсрочни избори могат да се състоят в този случай в края на юли – не много удобен за избори сезон, при това близо до президентските избори през ноември. Много ще зависи от състава и общата политическа подкрепа на такова правителство. В този случай партиите се въздържат да участват пряко, освен онези, които се надяват да спечелят предсрочните избори. Но в този случай ревизията на досегашното управление ще бъде много силен коз. А донякъде тези обичайно три месеца на служебното правителство ще позволят на партиите да изяснят позициите си и да намерят евентуално по-трайни партньорства за бъдещо управление.

Не бива да се изключва възможността от повторен провал на парламентарните мнозинства и ново, поредно (а вероятно и същото) служебно правителство, чийто мандат обективно да се проточи. В такъв случай тези втори предсрочни избори ще съвпаднат с президентските и ситуацията вече е съвсем непредвидима. Затова ще е по-добре новоизбраният през април парламент да намери сили и въображение за ново правителство, което да е различно от настоящата политическа коалиция.

Валентин Георгиев, Дума

Империята отвръща на удара

Posted on: август 7th, 2020 by МИГ No Comments

Това беше заглавието на втория филм от поредицата „Междузвездни войни“, когато превърналата се в деспотична империя предишна република унищожи значителна част от борците срещу неправдата.

Днес, 7 август 2020 г. в 4 ч. сутринта полиция и жандармерия премахнаха палатковите лагери на три от софийските кръстовища, инсталирани като блокади отпреди една седмица. Нямало е насилие, според говорителите на полицията и според някои протестиращи, задържани са неколцина, след престой в полицейското управление са освободени, но с актове. Така изглеждат новините от събитието, оправдано с постъпили в прокуратурата жалби на граждани, които се оплакват от блокадите и настояват за правото си на свободно придвижване. На пръв поглед нищо особено: в палатковите лагери са неколцина, нарушават обществения ред с блокади, властите възстановяват реда. Какво лошо се е случило?

Блокадите навсякъде по света нарушават обществения ред. Именно затова е редно да се запитаме, а защо го правят? В случая с днешните протести, нарушаването на обществения ред е видимата реакция на нарушения обществен договор в България, нарушен вече от много години от страна на управляващите (особено видно в днешната коалиция на ГЕРБ и „Обединени патриоти“). А както знаем от Джон Лок насам (1689), когато правителството наруши своята част от политически пакт, това освобождава гражданите от задължението да спазват своята част от пакта. Имат право на бунт и неподчинение. Кое от това е неразбираемо?

Бунтът и неподчинението навсякъде и по всяко време са отвъд закона. Но не защото бунтарите са по природа асоциални, а тъкмо напротив, защото същият този закон се оказва действащ спрямо едни, и съвсем загърбен от други. Гражданското неподчинение е показателно за това, че от едни се изисква да спазват законите, но други могат да не го правят, като при това се възползват от овластената си позиция.

Къде е нарушен общественият договор? Примерите само напоследък за много. Прокуратурата прекрати делото си за „къщата в Барселона“, но подхвана президента. В ареста попаднаха редица видни бизнесмени, някои успяха да избягат, но обществото не вижда в това „борба с олигархията“, е преразпределение на бизнеси. „Осемте джуджета“, един невероятен скандал, който би помел не едно правителство в развитите демокрации, се разследва със скоростта на костенурката и едва ли ще приключи подобаващо. „Онези снимки“ и записи се разследват единствено като нахлуване в личното пространство на премиера, но не се търсят отговори за „онова чекмедже“ и най-вече, снимките автентични ли са, или са подправени. Прокуратурата видимо се използва за политическите цели на това правителство, като акциите срещу битовата престъпност все повече изглеждат като „смокиновия лист“, прикриващ множество „срамотии“.

Грубото нарушаване на обществения договор е всъщност най-мащабната корупция, защото става дума за присвояването от частни интереси на публичната сфера (държавата и нейните институции). Това усилва многократно всички неравенства в едно и без това силно неравно общество като българското: бедните обедняват, експлоатираните се задъхват, дребните изчезват, дискриминираните отпадат, маргиналите нарастват. „Завземането на държавата“ насажда ново неравенство: между овластените и безгласните. Ново, защото в условията на демокрация такова неравенство е немислимо.

Днес българското общество е дълбоко разделено, може би на две почти равни половини, макар да не се опитвам да ги измеря. От едната страна са „ГЕРБ и съдружници“, от другата страна са всички техни противници. Вероятно има и една трета страна – на онези, които или „не се интересуват“, или не искат да заемат страна, или „още се колебаят“, на която страна да застанат. И двете противопоставящи се страни са разнородни, както политически, така ценностно и социално. И двете се опитват по някакъв начин да привлекат подкрепа от „третите“, и двете мобилизират своите ресурси и премерват силите си. Но разделението в обществото е породено не от „алчни за власт“ опозиционери, а от грубото нарушаване на обществения договор от страна на управляващите.

Тогава сме в ситуация, в която преди всичко и отвъд останалите наши разделения, да заемем позиция по това разделение. Именно това е днешният основен политически въпрос – коя страна да заемеш. Разбираемо е, че има хора, което са от страната на „ГЕРБ и съдружие“, поради различни причини: лични интереси, страх от възмездие, притеснение от възможно безредие, ако щете и навик. Разбираемо е, че има хора от другата страна и те не са по-малко, на възмутените от подмяната и измамата, на бунтуващите се срещу неправдите, на обезсърчените от празните обещания, на вбесените от лицемерието, както и на мнозина, вероятно, които се бунтуват по навик. По-трудно разбираема е позицията на „третите“. Едни от тях наистина нищо не интересува, те са безнадеждни. Други смятат, че онова, което ще замени „ГЕРБ и съдружие“ ще е по-лошо, макар никой да не знае, какво ще е то. Има и такива, които се колебаят още, но вече е настанало „време разделно“. Но позицията на „третите“ във всеки случай е позиция в подкрепа на statu quo ante bellum (статуквото, иначе казано). А то е в полза на онова, което познаваме вече от много години – една корумпирана държава, овладяна от частни интереси.

Възможно е, поради много, включително „технически“ причини следващите избори да са през март 2021 г. Възможно е на тях да няма много промени. Всичко е възможно, но ако опозицията на „ГЕРБ и съдружие“ не намери минимална основа за преговори и обща програма за действие, после няма защо да се вайка и да обвинява едни или други протести, че не са успели да излъчат алтернатива.

От сайта на Антоний Тодоров