Когато през 1999 година един от най-големите български борци с руския империализъм, Иван Костов, продаде „Нефтохим“ на руската „ЛУКойл“, той запази за държавата златна акция. Чрез нея тя винаги имаше представител в надзорния орган на рафинерията. Задачата му бе да следи решенията там да не нарушават стратегическите интереси на републиката. През изминалите от тогава 26 години руснаците промениха много неща в бургаския нефтозавод, част от тях бяха от стратегическа важност за България. Но златната акция не бе използвана нито веднъж.

„ЛУКойл“ закри повече от половината производства в „Нефтохим“ – на тяхно място сега са се ширнали огромни ливади. Те извадиха работниците от първа категория труд, което им осигуряваше надбавки, намалено работно време и други придобивки, задето се трудят в едно от най-ракообразуващите производства. След което им увеличиха работното време и им отнеха всички получавани до момента бонуси. Съкратиха 90% от служителите – от 11000 към датата на приватизацията, днес там има едва 1200 души. Нефтопристанище „Росенец“, бреговата част от което по конституция е изключителна държавна собственост, бе превърнато от руснаците в труднодостъпно за държавните органи. Те трябваше унизително всеки път да се молят на ръководството на „ЛУКойл Нефтохим“, за да ги пусне да влязат там и да извършат замервания. Обикновено ги караха да стоят пред портала с часове.

В същото време „ЛУКойл“ винаги се ползваше с улеснен достъп до всичко в България – от висшите политически кръгове до медиите. Неговите прищевки бяха бързо разглеждани и приемани. Всеки, посочен от руснаците с пръст като провинил се, беше наказван. Създаде се усещане, че някога Иван Костов е снабдил руската фирма с тайна „диамантена акция“, която ѝ дава права, много по-висши от тези на споменатата държавна „златна“.

Съмненията се прокраднаха още през лятото на 2001 година, когато руснаците назначиха близкия до Костов, Вилхелм Краус – транспортен министър в правителството му, за член на надзорния съвет на „ЛУКойл Нефтохим“. Но не като човек, който държи „златната акция“, а като представител на някакви „дребни акционери“. Що за дребни акционери бяха това и защо за такива „дреболии“ се налага в надзора да влиза бившия министър, остана завинаги загадка. Краус се задържа на поста близо година. Когато го освободиха, от „ЛУКойл“ обясниха постно, че изкупили всички акции от тайнствените „дребни акционери“, с което причините г-н Краус да ги представлява вече се изчерпали.

През същата тази 2001 година „ЛУКойл“ указа на българските си работници вкупом да се прехвърлят в неговия пенсионен фонд. Така бе нарушен законът, който задължава всеки да се осигурява във „втори пенсионен стълб“, но трябва да го избере свободно. Българската държава не повдигна обвинение на „ЛУКойл“ за принуда. „Диамантената акция“ вече бе влязла в сила.

От края на 2000 година „ЛУКойл“ неизменно обявяваше, че „Нефтохим“ работи на загуба (или на твърде минимална печалба, която се движи на ръба на нулата), поради което на държавата не бе плащан данък печалба. „Нефтохим“ осигурява 7% от брутния вътрешен продукт на България. Как така петролна рафинерия, калкулираща милиарди левове приходи, е на постоянна загуба години наред и частните ѝ собственици търпят подобно безобразие!? Отговор на този въпрос няма и до днес. Българските правителства никога не използваха златната си акция по такава стратегическа за държавната хазна тема. Прокуратурата никога не започна разследване.

Една от важните задачи на „ЛУКойл“, след като стъпи в България, бе да укроти синдикатите. Съществувалите до този момент подразделения на „Подкрепа“ и КНСБ в „Нефтохим“ бяха чисто и просто закрити. Техните лидери първо бяха заведени под строй в Москва на „обучение“. След като се завърнаха от там, онези, които отказаха доброволно да разтурят организациите си, бяха прогонени. За целта длъжностните им характеристики бяха подменени с нови, които не съответстваха на тяхното образование. Синдикален лидер не може да бъде уволняван. Не и когато го уволнява „ЛУКойл“. Държавата не се стресна, а прокуратурата не образува дело.

В „Нефтохим“ бе създаден един-единствен Съюз на българските нефтохимици, където бяха вкарани всички работещи. Той бе подчинен на МАПО (Международна асоциация на профсъюзните организации), създадена от самата „ЛУКойл“. Руският председател на тази асоциация бе член на надзорния съвет на компанията. Удивителен случай, когато синдикален лидер се явява едновременно и работодател. Впрочем назначеният от руснаците за местен български шеф на този казионен профсъюз, Минко Минков, не след дълго се разболя от скоротечен рак и умря.

Историята е още по-интересна, защото вицепрезидентка на „ЛУКойл България“ в този период бе Диана Дамянова – бивша зам.-председателка на КНСБ. Самата г-жа Дамянова е също наситен сюжет, защото за годините на прехода се е изявявала в толкова коренно различни роли, че би ѝ завидял и многопластов театрален артист. От синдикален защитник на работниците тя се превърна в техен работодател като ярък представител на руската „ЛУКойл“. През 2010 година изненадващо се появи като „кризисен пиар“ на „Биг брадър“. Десет години по-късно г-жа Дамянова се преметна в огромно салтомортале и стана пресаташе на най-русофобската партия у нас „Продължаваме промяната“. За целта написа публикация, в която напълно се разграничи от Русия и обруга имперската ѝ политика в Украйна. Днес госпожата е „политически анализатор“, който не излиза от телевизионните студиа.

Но да се върнем към невидимата „диамантена акция“ на „ЛУКойл“. Тя, изглежда, бе използвана и през 2007 година, когато българското правителство трябваше да се принуди да извади работещите в „Нефтохим“ от първа категория труд. Целта бе руснаците да си спестят излишни разходи. Високата категория предвиждаше намалено с 1 час работно време и много допълнителни бонуси. Тогавашната социална министърка Емилия Масларова, наместо да се застъпи за хората, трудещи се в канцерогенната обстановка на нефтени изпарения, заяви, че климатът в „Нефтохим“ е вече почти планински и дори полезен за здравето. След нейния доклад кабинетът на Сергей Станишев единодущно гласува срещу българските работници.

Това решение бе толкова стряскащо за самите нефтохимици, че те превъзмогнаха създадения вече у тях от руснаците страх и самодисциплина и излязоха на протест. В цялата най-нова история на България няма друг подобен случай, когато работещи в частно предприятие, което се намира в разцвет и не е в криза, да са се осмелявали да протестират. В „Нефтохим“ бе възстановен синдикатът „Подкрепа“. „ЛУкойл“ бързо тушира протеста, а новата председателка на „Подкрепа“ месеци след това бе постоянен пациент в болниците.

В същата тази 2007 година Владимир Путин отстрани „ЛУКойл“ като един от главните изпълнители на проекта за тръбопровод „Бургас-Александруполис“. Причини не бяха посочени. Собствениците на „Нефтохим“ дори не се стараеха да крият, че са силно раздразнени от това решение на руския президент. Не след дълго българските медии се напълниха с цяла плеяда „разследвания“ колко вредна за екологията ще е тази тръба. „Специалисти“ се изреждаха по сутрешните блокове. Създаде се инициативен комитет срещу тръбопровода, в чието ръководство (виж ти случайност!) се появиха лица, прекалено близки до „ЛУКойл“. Самата идея, че тръбата е вредна изведнъж бе прегърната от най-висшите представители на властта.

Тогава се оказа и че няма нищо по-лесно от това да се свика референдум по такъв стратегически за България въпрос като „Бургас-Александруполис“. При това не само един – цели два: в Бургас и в Поморие. Звучи невероятно на фона на днешните попарени надежди на българите да им се даде право да се изкажат дали искат да се унищожи националната валута или не. Когато темата засяга лично „ЛУКойл“, всичко е разрешено и се случва лесно. В крайна сметка референдумът постигна правилен резултат. Проектът бе спрян завинаги.

Впрочем тайната диамантена акция на „ЛУКойл“ вършеше чудеса навсякъде. През 2008 година покойният журналист Георги Коритаров бе изгонен от Нова телевизия само след едно писмо от „ЛУКойл“. Достатъчно бе споменатата вицепрезидентка г-жа Дамянова да напише на телевизионното ръководство, че Коритаров е рекетирал лично боса на „ЛУКойл България“ Валентин Златев, за да бъде той отстранен от работа. Коритаров отрече да го е правил, но никой не се вълнуваше какво точно казва.

Нито прокуратурата образува разследване на тези сериозни обвинения, нито медийните босове направиха някакво вътрешно свое си разследване. Писмото пристигна сутринта, Коритаров бе изгонен няколко часа след това. Думите на г-жа Дамянова очевидно бяха над закона и не се нуждаеха от доказване. Това бе рядък случай на толкова публична саморазправа на частна руска фирма с журналист. Неслучайно г-н Златев години наред бе окичван с прозвището „неофициалния руски посланик у нас“. Поне до появата на войнствената Елеонора Митрофанова всички го наричаха така.

На този фон днес е невероятно, че „ЛУКойл“ се е превърнала в боксова круша, която всички брулят. От диамантената акция не е останала и следа. Ако не друго, то поне душата на Коритаров на оня свят може да се чувства овъзмездена.

Божидар Божков, Флагман