Бившият премиер Иван Костов направи премиерата на книгата си “Политиката отвътре” в присъствието на бивши депутати от СДС и ДСБ и знакови личности от времето на синьото управление.  Томчето, посветено на съпругата на тъмносиния лидер, Елена, е писано 20 години според самия автор и съдържа много интересни моменти, особено по адрес на десния политико-икономически кръг „Капитал“.

Ето и няколко важни цитата:

С поредица от грешни вотове българските избиратели излъчиха в управлението на страната врагове на демокрацията и на върховенството на закона. Подкрепят вълни от нови партии, които нямат никакво намерение да водят суровите и трудни битки. (…)

В коалицията, а след това и в партията СДС нямахме общи интереси и убеждения. Едни имаха собственост, други свободни професии, трети – повечето, бяха пролетарии по дефиницията на Карл Маркс… Те не се обединиха да бранят свободата, да градят демокрация и пазарна икономика. Всяка група преследваше свои цели. (…)

У нас, особено в първото десетилетие след падането на Берлинската стена, бе важна оста “комунизъм – антикомунизъм”. При управленията на НДСВ, ДПС, БСП и ГЕРБ в първите две десетилетия на ХХI век тази ос бе успешно заличена. С пропагандни цели тази ос бе реанимирана в последните години на управлението на ГЕРБ

На нашия обществен и политически дебат е натрапено от Москва деленето на българските политици на “русофили и русофоби”, което е непознато и неприето на Запад. (…)

Основното намерение на БСП и ДПС по време на прехода бе повече от прозрачно – стремежът към “властта и трансформирането ѝ в икономическа”. (…)

Преживените трудности и лишения в миналото много бързо се забравят от хората. Така стана с катастрофата от 1996/1997 г. Тя сега е дълбоко заровена или изместена от времето в паметта на посткомунистическото общество. Сблъсквал съм се с гласове, които абсурдно твърдят, че е настъпила заедно с обезценяването на лева и спестяванията по времето на управлението на ОДС. Широко е разпространена откровената лъжа за намаляването на пенсиите

По време на прехода посткомунистическото общество и неговите манипулатори натоварваха реформаторите с отговорности и вини за всичко болезнено, което се случваше в него. Така бе през пролетта на 2001 г., когато убийството на дете от психически болната му майка предизвика заглавието във в. “Труд” “България уби дете” и изкара таксиметровите шофьори пред Народното събрание. Сред тях разпознах лицата на манипулаторите – неколцина висши офицери от бившата Държавна сигурност, които със сигурност не караха таксита. (…)

Медиите, които заемат постоянно една и съща страна в политическите конфликти, са с напълно политическа функция и затова не могат да бъдат обективни винаги. Те са инструмент за агитация и пропаганда в полза на една или друга политическа партия. Такива в миналото бяха вестниците “Работническо дело” и “Дума” – на БКП/БСП, и вестник “Демокрация” – на СДС. Виждаме и неполитически медии, които сменят политическата си позиция, движени от лични интереси.

Така наречените “десни” – „Дневник” и “Капитал” – оклеветиха управлението на ОДС още преди края на мандата. Обикновено такива медии са с властите, за да получи техният собственик желани законови промени, обществени поръчки или провалено наказателно преследване. (…)

На първо място, заради силната вътрешна съпротива. Като под “вътрешна” разбирам произтичаща от мнозинството на българското общество. Още на старта на прехода у нас нямаше постигнато съгласие в обществото както за политическите цели, така и за средствата, с които те да се постигнат. Начело на тази съпротива първоначално бе Българската комунистическа, преименувана на социалистическа, партия. Тя запази позициите си, като наложи приемането на сегашната конституция в 1990 г. Почти през цялото време до 2009 г. редом с нея действаше Движението за права и свободи, създадено от репресираната общност на българските турци, но веднага овладяно от специалните служби на комунистическия режим.

След като бяха направени най-тежките за обществото реформи и се очертаха примамливите размери на финансовата помощ от ЕС, номенклатурата на бившия комунистически режим и на неговите специални служби оглави и сега оглавява тази съпротива

За да си осигури безнаказаност във властта, се фокусира срещу прилагането на българските и европейските правни норми, торпилира върховенството на закона, овладявайки правоохранителните органи на държавата. Установи контрол върху прокуратурата, тъй като тя носи отговорност по конституция за прилагането на тези норми от всички лица и институции в държавата. (…)

Управляващите не предпоставят съпротивата срещу себе си. Те винаги са миролюбиви, но изпълнявайки своята политическа програма, рано или късно нахлуват в терена на опозицията, заплашват нейните позиции, интереси, ценности и дори идентификация. Пример за казаното е “миролюбивото” нападение на Симеон Сакскобургготски през 2001 г., което ни “приспа”. Грешката ни бе, че така и не влязохме в истинска предизборна битка с неговата партия. СДС и Народен съюз не защитаваха извършените от тях реформи, когато бяха нападнати; не противодействаха дори когато постигнатото от тях бе подменяно от новите управляващи, които се представяха за “доброто СДС”. Едва в края на управлението на НДСВ и ДПС партията “Демократи за силна България” влезе в битка с тях, но моментът бе безвъзвратно изпуснат. (…)

Боейки се от поражения върху БСП, правителството на Андрей Луканов не посмя да започне реформите. Те бяха причината да се създаде спасителното за БСП широко коалиционно правителство на Димитър Попов, което да започне непопулярните мерки. Бягство от отговорността се наблюдаваше у Беровото правителство. Опит за реставрация направи правителството на Жан Виденов. Партията “Национално движение “Симеон Втори” до такава степен злоупотреби с оклеветяването на реформите, че захвърли думата и я замени с “промяна”. (…)

Влязохме в НАТО и ЕС заради военнополитическите заслуги на управлението на ОДС, но без установена демокрация и върховенство на закона. Влязохме, защото страните членки направиха големи, а както се видя, и неоправдани политически компромиси: първо с управлението на Симеон Сакскобургготски и Ахмед Доган и след това – с тройната коалиция – когатокъм посочените двама се присъединиха президентът Георги Първанов и Сергей Станишев(…)

Възможността за участие във властта зависи от способността да се понесе съответната отговорност. Този принцип бе нарушен от Реформаторския блок, който бе коалиционен партньор на ГЕРБ в 43-ото НС. Партиите в блока сигурно са били доволни от разпределените им министерски постове. Въпреки малката си парламентарна група от 23-ма депутати той получи прекалено много власт, а заедно с нея и отговорност, и се провали. Не си даваха сметка, че не са в състояние да понесат бремето, стоварено им от ГЕРБ.