Posts Tagged ‘Мария Касимова – Моасе’

Мария Касимова-Моасе: Мъжът ми искаше да види кръвта ми по стените!

Posted on: декември 14th, 2022 by МИГ 1 Comment

Смразяваща изповед за домашното насилие, на което е била подложена близо две години, направи Мария Касимова-Моасе в студиото на предаването „Животът по действителен случай“. Пред водещата Алекс Сърчаджиева писателката разкри, че щастливият й брак се разпаднал буквално за ден. В живота на съпруга й влязла друга жена, предполага тя, и „симпатичното момче“, за което се омъжила млада по голяма взаимна любов, се превърнало в истински звяр.

„Бягала съм с колата през нощта от къщи, за да не ми се вади нож, за да не бъда блъскана в радиаторите и душена… Той ми крещеше: „Искам да видя кръвта ти да тече по стените!“, описва преживения ад с първия си мъж кандидат-вицето на Лозан Панов.

Още преди месеци писателката шокира последователите си в социалните мрежи с ужасяваща история за побой, тормоз, домашно насилие и кръв, в която е била един от главните герои.

Историята е от близкото минало на писателката, журналист и кандидат за вицепрезидент от „Демократична България“ и засяга нейна близка приятелка, заради която обаче впоследствие и самата тя осъзнава грубата действителност. Вижте поста на Мария Касимова – Моасе, за случая тя разказа и по телевизията.

„Преди много години живеех под наем с един мъж в едно малко жилище до пазара на „Ситняково“. Канехме много гости, беше хубаво време. Един път на вечеря дойде моя сравнително нова по онова време приятелка с гаджето си тогава. Тя беше изключително мило момиче, много работлива, справяше се сама с живота си и изобщо… възхищавах й се. Не й вървеше с момчетата.

Тогава се опитваше да закрепи една млада връзка с един доста неприятен тип. Помня, че ме отвращаваше физически – с една зла, стисната като минус уста, малки очички, които гледаха лошо, груб, подозрителен, честолюбив по оня начин, дето каквото и да кажеш, все си го обидил или имаш някакви задни мисли. Ама какво да правим – заедно са, тя държи на него, значи ги каним заедно и това е.

Дойдоха, много тегаво беше – не знам за какво да си говорим, тя не смее да се отпусне, гледа в земята, хили се пресилено на тъпите му шеги, той е непрекъснато в статус да се заяжда. Тя се засмее, той – „ооо, е много ти е весело нещо“. Тя мълчи, той – „ся па млъкна, нещо неудобно ли казах, срам ли те е…“. Към края на вечерта, вече и пийнал, този стана много, ама много заядлив. И по едно време си тръгнаха почти пред скарване, което той през цялото време акумулираше. Сви ми се сърцето, но с облекчение му видях гърба. Просто се притеснявах за моята приятелка, която дори в този момент работеше при мъжа, с когото живеех.

Апартаментчето ни беше на последния етаж, в дълъг коридор, на който съседите бяха сложили решетка с врата. Всеки път, като излизахме или се прибирахме, отключвахме и заключвахме тази врата. Годините бяха между 1996 и 1998, крадеше се много, мутрите се бяха завъртели. Та, като си тръгнаха нашите гости, заключихме вратата на решетката и се прибрахме. Още докато разчиствах масата, моята приятелка звънна на звънеца ни долу на входната врата.

В слушалката я чух да крещи, че този я бил. Веднага й казах да се качва нагоре и през глава хукнах към коридора ей така, както си бях – с гъбата за чинии в ръката и без ключ за решетката. Стигнах там и след секунди и моята приятелка беше пред вратата. Цялото й лице беше в кръв.

В този момент и мъжът, с когото живеехме там, дойде до мен на вратата. Аз в пълен ужас от гледката пред очите си треса заключената врата и осъзнавам, че не съм взела ключа. Крещя му да отиде веднага да го вземе, защото моята приятелка стои отпред със счупен нос и трепери, че онзи ще се върне и ще я допребие. И крещя аз, в истерия тръскам вратата и аз не знам защо, и с периферното си зрение го виждам как се офлянква. Не мога изобщо да повярвам, че го прави нарочно и се обръщам да му извикам пак „чуваш ли, иди веднага за ключа, бързо, веднага!“ И тоя пак мънка и се върти като шугав на едно място!

Не знам как съм му изревала, но в крайна сметка аз хукнах към апартамента, а той ме изпревари и на вратата ме пресрещна с ключа. Приятелката ми влезе. После не помня какво се случи – знам само, че тоя бияч не дойде. И друго знам – че когато в малките часове се обърнах към тоя мъж, с когото живеех, да го попитам какво беше това нещо с ключа, той ми каза как се бил страхувал за нас, за мен, да не би тоя да направел бой и у нас и тогава какво сме щели да правим…

Обичах този мъж и тази случка не ме накара да го заобичам по-малко. Понякога сърцето подлъгва, нали знаете? Нищо, че животът ти дава знак, ти предпочиташ да не го четеш, да си затвориш очите, да се снишиш. Викаш си „абе не, не е това, нормално е, не е, защото не е искал да й помогне…“. И извиняваш. Извиняваш малодушието. Да, извиних го.

А е трябвало да го заобичам по-малко. Тогава още е трябвало. Трябвало е, защото едни години по-късно жертва на тормоз бях аз. От същия този мъж. Е, не ми е чупил носа. На крака си имам прорез от едно стъкло, което се вряза в плътта ми така, че за малко щях да окуцея. Беше изритал яденето, което бях сготвила и йенската тенджера се беше счупила в краката ми. Това не беше най-болезненото. И насинените крака и ръце не бяха. И стиснатото лице с малки кръвоизливи около устата не беше. И събужданията посреднощ за скандали не бяха. И непоносимостта към мен в очите дори не беше. Повече болеше счупената ми душа. На нея й беше най-трудно да се раздели с това, което е обичала, защото трябваше да разбере, че се е лъгала. Че си го е измислила.

Не съм я забравила тази случка, та сега да съм се сетила за нея, покрай войната. Просто паралелът ми се наложи сам. И споменът как моята приятелка плачеше уплашена, със счупен нос и кръв пред решетката на дома ни, а мъжът, с когото споделях живота си, не искаше да я отключи. Не искам никак да наричам това. То само си се нарича. Просто да помним, че един ден в кръговрата на живота ние ще сме насилени. И тогава дано да има кой да ни отвори решетката…

ПП. Приятелката ми днес е добре и щастлива. С любовта, която заслужаваше. Няма такова силно момиче като нея! И не, не е забравила онзи път, как ли би могла?! А мен цял живот ще ме е срам пред нея, че човекът, когото бях избрала до себе си, ме постави в ситуация, за която до ден днешен да не знам как да поискам прошка…“.

Кандидат за вицепрезидент размаза „пиарката“ на Народния театър

Posted on: ноември 21st, 2022 by МИГ 1 Comment

Участвах днес при Георги Любенов по казуса в Народния театър. Казах, каквото мисля – не познавам г-жа Кръстева, за да кажа добър човек и добър ПР ли е. Явно е добър ПР, след като е работила за ДПС толкова години ( ама явно и не е пък чак толкова добър, след като тази партия така и не покори сърцата на други, освен на обичайния си верски електорат и не очисти образа на лидера). Но не това е важното в случая.

Важно е, че не може да си ходиш публично да си гласуваш с Доган и да си мислиш, че това няма да подразни хората. Важно е, че си се изпуснал да направиш нещо, което един съобразителен ПР не би трябвало да прави. Важно е, че си си изляла нервите и покрай тях си дала много лош отговор на въпрос (въпреки че не съм била свидетел, за да потвърдя, че всичко е казано и се е случило точно така).

Важно е още, че превръщаш един скандал от служебен в сексистки, наблягайки, че си жена, а противникът ти – насилник. Редно е някак да знаеш, че в политиката и бизнеса полът не е от значение. Автогол е да вадиш пола си на преден план, защото така сама се назоваваш „горката женица“, а това е самосъжалителна позиция. Никой не те е нападал като жена, а като ПР, т.е. в служебното ти качество. Което не е за похвала, но със сигурност не е по полов признак.

Важно е още да си наясно, че е жалко да питаш един от емблематичните режисьори на българския театър кой е. Защото след сто години хората ще знаят и ще цитират Морфов, ама пиарката, журналистка и политичка в едно Кръстева… едва ли. Даже не едва ли – направо няма изобщо да знаят коя е тя!

И накрая ще повторя това, което казах и сутринта – театърът е могъл и все ще може дори днес без ПР. Но театърът е невъзможен без своите актьори и режисьори. На тях трябва да им се осигури спокойна и сигурна среда да се развиват, без да се страхуват от цензура. Културата, съобразявана с цензура, не е култура, а обикновена художествена пропаганда. Истинската култура се прави и расте, когато изобщо не мисли за рестрикции. Това е, което трябва да се осигури на творческия екип на театъра. Така че е редно този, без когото театърът може, да си тръгне. Това би направила аз, ако бях на мястото на госпожата. ПР на партия и ПР на театър по нищо не си приличат. В театъра онова с бистрата солена вода (метафората за ПР-а като такъв, изразена от г-жа Кръстева) не върви – на сцената всеки фалш се вижда безпощадно. Уви, в политиката не е така.

Хайде Народният театър да си е на артистите, а пенсионираните партийни кадри, след като политиката продължава да си ги влече, да си търсят как да си се пенсионират при нея. Места все ще се намерят.

Иначе за заплатите – истинските, отдадени артисти трябва да получават високи заплати. Това е работа с тяло, ум и емоции едновременно. Тя е изтощителна, убийствена, неблагодарна към здравето, нещадяща. Като работата на миньора е. Не може артист от Народен театър да се чуди как да си плати тока и да трябва да работи на пет места по 20 часа на ден, за да върже двата края.

С това смятам да завърша тази тема. Благодаря на всички, които ми писаха на лични или под поста, без значение мнението им!

В едно писмо преди няколко месеца написах, че театърът е по-голям от всички нас. Да му дадем това, от което той се храни. Със сигурност не яде ПР-ки.

Мария Касимова-Моасе е журналист, писател, актриса на свободна практика. Тя е експерт по етикет и протокол, презентационни умения и комуникации. Има активна гражданска позиция, която изразява по ключови за обществото теми. Завършила е Българска филология в СУ „Св. Кл. Охрдски“. Работила е като журналист в Българската национална телевизия, вестниците „Стандарт“, „24 часа“, „Сега“ и др. Тя е била Главен редактор на списание „Капитал LIGHT“, съосновател и Главен редактор на списание за деловата жена „НЕЯR“, Зам.-главен редактор на сп. „ELLE“ в България.

Мария Касимова-Моасе играе своя авторски моноспектакъл „Свободно падащи истории”, с който гостува в различни градове в страната. Тя е автор е на книгите: „Монолози. Разкази” (2022г.), „Записки от Шато Лакрот” (2021г.), „Балканска рапсодия” (2018г.), „Близки срещи със смесени чувства” (2017г.).

На президентските избори през 2021г. тя е кандидат за вицепрезидент заедно с Лозан Панов. Кандидатурата им е подкрепена от инициативата „Правосъдие за всеки” и ДБ.

Мария Касимова-Моасе е дъщеря на големия актьор от Сатиричния театър Хиндо Касимов и режисьора в редакция „Новини” в БНТ Сета Илиева. Съпругът ѝ е френският журналист Стефан Моасе. Има две дъщери.

Защо не се къпят българите, според кандидат вицето на Лозан Панов

Posted on: октомври 9th, 2021 by МИГ 1 Comment

Защо не се къпят българите, според кандидат вице-президентката на Лозан Панов Мария Касимова. Публикувано в web cafe  21.02.2015.

Става дума за масовия българин, защото немасовият гледа да си взима душ два пъти на ден, ползва дезодоранти и парфюми, мие си зъбите сутрин и вечер и изобщо прилича на нормално и цивилизовано човешко същество от двайсет и първи век

Хигиената на българите е тема за дисертация. В нея се преплитат толкова много народопсихология, история, религия, поверия и магии, че за да можеш научно да обясниш защо за нашия човек къпането е усилие, е нужно да отделиш непосилно дълго време в съпреживяване на неговата мърлявост. Затова в предстоящите редове, посветени на темата, ще заложа повече на наблюдението, категоризирането и емоционалното обяснение на явлението „липса на хигиена у масовия българин“.

И уточнявам – става дума за масовия българин, защото немасовият гледа да си взима душ два пъти на ден, ползва дезодоранти и парфюми, мие си зъбите сутрин и вечер и изобщо прилича на нормално и цивилизовано човешко същество от двайсет и първи век. Изразен в проценти обаче, той представлява едва 34% от общата българска народна маса. Поне според данни на Световната здравна организация и Българския зъболекарски съюз толкова са хората у нас, които редовно си купуват пасти и четки за зъби. За останалото пък направо ме е страх да си помисля…

Масовият българин вярва, че ако се къпе прекалено често, може да настине

Това му е вменявано от дете, най-вероятно от някоя баба, получила този хигиенен навик на свой ред от своята баба. Та, докато плете терлици и жилетки в отоплената зимна кухничка на село, баба подтичва след своето разголено внуче, за да го загащи и да го облече в още един кат вълнени дрешки за всеки случай. Вечер го развива като глава лук и го облича наново с потници, пижами, елечета и чорапи, за да му е топло и под юргана. Такива глезотии като миене на дупета и зъби няма. Най-много да се „умият“ краката преди лягане, ама това важи за големите, не за децата. На сутринта ритуалът по преобличането се повтаря, но много бързо, за да се избегне простудата, която дебне да нападне всеки милиметър оголена кожа.

Очите се измиват, косата се сресва и си напълно и достатъчно хигиенизиран и опазен от настинка. Така я караш, откакто си се осъзнал като човек. Всъщност имало е един период, в който са те къпали всеки ден – от раждането ти до шестия, седмия месец. Тогава обаче, веднага след съприкосновението с водата, си бил обилно намазван със свинска мас.

Това, както ти е обяснила баба (те бабите са гурутата по хигиена в българската традиция така или иначе), се прави с цел да се запълнят току-що отворените ти за болести кожни пори и опасността да останеш чист да се неутрализира.

С годините масовият българин продължава да вярва повече на баба си, отколкото на науката, така че уверено продължава да не се къпе, за да си пази естествената защитна броня. Тя му служи вече не само срещу настинки, но и срещу всякакви нови щамове вируси, за които той се информира от телевизора и на популярен език свежда тази информация до баба си. Тя от своя страна приема това като предизвикателство и в края на краищата спира да се къпе даже за цяла зима, за да не даде на тия гадове, новите вируси, да превземат тялото ѝ. Някъде около Великден, ако не е боледувала, баба е доволна да съобщи резултатите от експеримента си на цялата рода, която абсолютно й вярва, защото също е избягвала честото съприкосновение с топлата вода и сапуна.

Всъщност, за да бъда обективна, трябва да кажа, че точно такова е било и разбирането за хигиената на френския кралски двор. Самият Луи XIV, така нареченият Крал Слънце, се е къпал един единствен път в живота си и то инцидентно, след като паднал в езеро по време на лов. Вонята на пот и нечисти коси е била част от ежедневието в иначе богато украсения кралски дворец, където под перуките на дамите и господата са живеели необезпокоявани цели стада въшки, а тежките аромати на парфюми са се опитвали поне малко да я подтиснат. В онова време и католическата църква не е гледала с добро око на къпането, тъй като докато го упражняваш, следва да пипаш сам тялото си, а това може да ти навее всякакви там мръсни помисли и идеи за игрички.

Цялата работа обаче е, че всичко това там се е случвало преди има-няма четиристотин години. И от онова време до днес нещата коренно са се променили, благодарение на много и различни фактори – Мария-Антоанета и германския ѝ произход и хигиенни навици, развитието на науката, взаимодействието с различни нови култури и т.н.  У нас обаче нещата в голяма степен са си останали консервирани до на баба знанието, че къпането си е опасна за здравето работа.

Масовият българин смята също, че да си чист не е мъжко. За него някак е неестествено да си истински мъжкар и потното ти тяло да не вони на животно, а иззад леко пожълтелите ти зъби да не се процежда дъх на тютюн. По-младото мъжко поколение все пак е усвоило част от масовата медийна рекламна атака в представянето на всякакви парфюми и с радост е отделило някой лев за някое и друго флаконче. То най-често заема почетно място върху плетената на една кука покривчица връз нощното шкафче и търпеливо чака своя стопанин пестеливо да си пръсне от него вечер преди излизане.

Само вечер, разбира се, защото тогава започва социалният живот. Иначе за какво ти е да си парфюмиран, когато си на работа?! Освен това наличието на парфюм за тези момчета и млади мъже някак автоматично премахва нуждата от къпане – че какво да се хабиш да се къпеш, като с парфюмчето моментално замирисваш на чисто. Нали важното е да замиришеш, не наистина да си чист?! Иначе си говорим за глезотии някакви. И „педеращини“.

С известна доза прискърбие трябва да отбележа, че младата масова българка не стои по-високо в хигиенните си навици. Изумена съм колко тийнейджърки и млади жени у нас спокойно развяват потните си мишници из градския транспорт и определено не се притесняват нито от мазните си коси, нито от непочистените си лица, нито от телесните си аромати. Преди време започнах да ходя на маникюр в един кокетен малък салон в центъра на София. Маникюристката беше младо момиче на не повече от двайсет години.

Беше хубавелка, с големи сини очи и прекрасна коса, но отвореше ли си устата, ставаше страшно! Зъбите й приличаха на слепнали се помежду си с клей белезникави пластинки, видимо непочиствани с месеци. Храната, събирана там, се беше превърнала в каша, от която дори при едва доловимо издишане се разнасяше смрад на гнило. Излишно е да обяснявам, че едва издържах със запушен нос единия час при маникюристката и че никога повече не се вяснах в този салон. И до днес продължавам да се питам обаче как така тази девойка е останала извън училищните обяснения за устната хигиена и дали някога ще се намери младеж, който въпреки тази нейна „натуралност“, е готов да я целуне. Всъщност сигурно ще се намери – ей оня, с парфюмчето, дето му стига за три години напред.

Масовият българин изобщо не се притеснява да извършва някои интимни хигиенни неща пред публика. За него например изобщо не е проблем, докато си крачи из Витошка например, да поспре, да затисне с палец едната си ноздра и шумно да изсекне това, което е в другата някъде встрани. След като е освободил напрежението от едната страна, той с отработен жест почиства и другата, след което с дланта или опакото й избърсва последиците, изтръсква ги на тротоара и с любов и грижа хваща ръката на приятелката си, жена си или детето си.

На цялото това масово некъпане и нечистене масовият българин е абсолютно сигурен, че си е чист. Когато смята, че се къпе често, той се къпе в неделя вечер, за да е готов за новата седмица. Нищо, че най-често има собствена баня у дома и не се налага да ходи на обществена, както са правели дедите му. Точно затова в речника му все още съвсем естествено си стои поздрава от онова време на градските къпални „Честита баня!“. Че на него и сега си му е честита – като е един път в седмицата, тя си е истински празник!

В същото време обаче масовият българин много обича да обижда с думата „мръсен“. Всеки, който му е накривил капата, е мръсен. Мръсна е държавата, системата, шефката, работата. Мръсен е бившият съпруг, съседът, братовчедът, отмъкнал наследствената къща на село. На мръсно обиждаме и когато почувстваме засегнато и великото си българско национално достойнство, особено, когато на преден план изпъкне и религиозното различие  – „мръсен“ турчин, „мръсен“ арабин… Без да си даваме сметка дори, че хигиената на тези култури винаги и от векове е била степени над нашата, по простата причина, че тя е задължителна част от изповядването на исляма.

Сега да се върна на сапуна. Специално проверих – най-евтиният струва 75 стотинки. Има го във всеки супермаркет, във всяка квартална бакалия, в магазините за препарати и в аптеките. Сапунът не иска нито да стои в хладилник, нито да се замразява, размразява, вакуумира, готви или измерва. Сапунът не изисква никакво усилие от тези, за които е предназначен. Сапунът е създаден единствено и само за едно – да чисти човешкото тяло.

За сведение на тези, които рядко го ползват, да кажа, че един ще им е напълно достатъчен за цял  месец. И това при положение, че взимат душ два пъти на ден и си мият ръцете след всяко ходене до тоалетна и след всяко прибиране у дома. Сапуните биват много видове, имат различни аромати и съставки и могат също така да бъдат течни.

Сапунът, заедно с топлата вода, е базата на всяка добра човешка хигиена. А хигиената ни е необходима по природа – не можем като кучетата да си ближем срамотиите, нито пък като маймуните да се пощим взаимно. И спокойно – сигурно е, че от честото къпане кожата не изтънява и не се настива! Ако баба ви настоява за обратното, просто й връчете една плетка, пуснете ѝ сериала по телевизията и я оставете с възмущение да цъка с език по вас. А вие… марш в банята!