„България е окупирана от един криминализиран елит с политическа гаранция на тези, които имат държавната власт.“

– Президентът Румен Радев вчера имаше интересна лекция пред студенти в УНСС. Тя беше озаглавена „Социално-икономическо развитие на България“. Той успя да вклини в нея част от проблемите и насоките, разбира се. Каза, че е време прожекторите да осветят тъмната строителна площадка, на която се намираме. Как вие бихте разтълкували това?
– Мисля, че политическият смисъл на това описание е ясен за прочит и силен, ефективен. Най-големият проблем на българската държавност и в някакъв смисъл на българското политическо развитие е корупцията, с други думи – здрачната страна на нашия обществен свят. И особено в частност на предприемаческия свят. Тук е описана една картина на строеж, с други думи, на усилие България да се изгражда. Това като един вид официоз стои в публичната пропаганда. А всъщност строежът е предприет, за да може да бъдат ремонтирани несъвършенствата, заложени в този строеж. Като несъвършенствата са работодатели, така да се каже, те разпределят средства тъкмо на покровителите на този мрак. Те ще печелят от това, което вършат, или по-точно от това, което не вършат. С други думи, ще крадат, казано просто понародному. Казано е, че това е голямата беда на България – системното двуличие. Президентът има много ясна и определена реч, тя му стои добре, защото той е офицер и има дарбата да говори къси и ясни, без допълнения изречения. Това стои като нещо, което не търпи възражения, защото, първо, цитира очевидности и, второ, защото е произнесено от военен, макар че – с мек тон. Защото той не е агресивен човек. Хубаво е, че това е произнесено пред студенти.
– Той обаче продължава да бъде заливан с критики и да бъде обвързван с лидера на опозицията Корнелия Нинова. Същевременно очевидно спазва линията си на сблъсък с управляващите. И вчера с думите си за светването на прожектора в отговор веднага дойде изказването на заместник-председателя на групата на ГЕРБ Цветан Цветанов, който каза: „Най-хубаво би било да си президент, защото нищо не зависи от теб.“
– Би било много добре, ако не зависеше от г-н Цветанов нищо. Защото всеки път, когато понечи да извършва едно или друго, то носи върху себе си белега на някаква неадекватност. Ако ще си припомняме колко пъти България е осъдена заради неговите екстатични действия, заради неговото екстатично правдолюбие, включително от трибуната на Народното събрание – по лекари, по едно или друго, по неговия правоохранителен произвол на определени етапи, ще разберем, че такъв тип хора трябва да имат по-скъсен периметър на действие. Той е много активен и е специализиран да атакува президента. Той го прави от името на ГЕРБ, а министър-председателят укротява. Те играят на добро и лошо ченге. Това нещо не е свързано толкова с предполагаемата или реална връзка между президента и Корнелия Нинова. По произход на неговия избор такава връзка имаше, т.е. беше подкрепен извън всякакво съмнение. Но трябва да бъде следен смисълът на неговите действия. Аз не мисля, че той има почерка на партиен президент, какъвто беше, да кажем, президентът Плевнелиев. Той имаше направо облика на котериен човек, а не даже и на партиен. Той беше един брюкселски или атлантически чиновник.
– Президентът Плевнелиев вчера също остро атакува президента Румен Радев, по-скоро заради „разкрачената му позиция“ между Русия и Европейския съюз и за това, че едва ли не върши антиевропейска политика.
– Не може да очаквате друго от президента Плевнелиев. Това е неговата запазена марка. Аз мисля, че той няма друг идеологически състав освен този да повтаря евроатлантически клишета без всякакво съдържание. Той не може да ги разработи лично. Ако проследите неговата реч, ще си дадете сметка, че тя е изключително предвидима и в този смисъл е смешно досадна на етапи. Може би звуча рязко, но това е така. Какво означава позиция между Русия и Съединените щати? Ами точно такава трябва да бъде. Той трябва да обоснове защо не трябва да бъде такава, преди да сочи с пръст президента. България има българска позиция, а не еди-каква си, каквато би му се харесала на него да има. Защо не предложи официално да станем „16-а република“ на Съединените щати?
– В интервюто за Би Ти Ви президентът Плевнелиев вчера каза за президента Радев: „Ако реши да върви на Изток, трябва да се определи.“ И спомена, че не един и двама президенти са му се обаждали да му кажат, че Радев се опитва да разделя в Европейския съюз.
– Тези президенти, които са му се обаждали и, разбира се, са предавали много сърдечни поздрави на неговата млада жена или годеница, доколкото той се похвали, че много президенти вече я познават, запознати с тяхната голяма сантиментална идилия… Иронизирам. Защо го правя? Защото становищата на президента Плевнелиев не заслужават много голяма и дълга медитация. Не е интересно. Отново ще кажа – по причина на дежурния характер на неговите становища. Той е просто специализиран да атакува президента, първо, за да се открои благоприятно като съвършено лоялен евроатлантически мъж. Той има усещането, че това е неговото амплоа от началото. Но не забелязва, че той няма собствен характер, че не обсъжда през собствената си съвест на държавен глава и през убеждението си за отстояване на национален интерес. Той чисто и просто репетира вече изречена позиция на евроатлантическите инстанции. Той счита, че това е всичко, което България може да направи за себе си – да говори същото.
– Натрупа ли дивиденти правителството на Бойко Борисов и в частност той самият, който не спира да прави външна политика? Добре ли вече играе на това поле Борисов?
– Хубаво казвате, че това е роля, тя му е възложена от режисьор, той трябва да щъка нагоре-надолу…
– Кой е режисьорът?
– Мисля, че все пак това са Съединените щати, които имат интерес за Западните Балкани и са в конкуренция с Руската федерация, която губи позиции.
– Борисов определено си спечели прозвището на дипломат, зад гърба си ли остави обаче всички тези вътрешнополитически проблеми, които на моменти избухват в обществото, протестите, бягството от Софийския затвор през парадния вход, Желяз Андреев…
– Тези неща наистина са картини от един много паянтов социален свят. Речта на президента просветлява, защото метафората е светлина, а светлината е метафора на познанието. Това, което стои в здрач и трябва да остане анонимно, никой да не знае за него, защото това е айсберговият криминалитет на България – тези, които имат собствено властта над България, защото имат властта на парите. Тази реч призовава към това – отвъд видимостта, която винаги е триумфираща в стила на г-н Борисов, защото това е неговият натюрел. Той извършва много голяма по силата на собствената си гаснеща може би харизма атака и натиск върху публичните сетива да бъде приет като своеобразен лидер, като мачо, като балкански мъж, като много успешен, като един от нас. От друга страна, през тази сценичност трябва да бъде съзрян простият факт, че България е окупирана от един криминализиран елит с политическа гаранция на тези, които имат държавната власт. Това е извън всякакво съмнение. Бедността, мащабът на нашата социална неудача се дължи изцяло на това, че тя е зле управлявана по причина на корумпиран елит и корумпирана практика. На това трябва да се сложи край, защото от драма през драма, от казус през казус и от театър през театър ние сме свидетели на една изплъзваща се истина за българската миазма. Това трябва да бъде осветлено.
– Кой е големият проблем – че няма кой да светне лампата и да се види всичко това, за което говорите, ще се намери ли този човек, нов политически субект ли ще е? И не само ще изобличи тези проблеми, но и ще ги реши.
– Това е собствено политическият въпрос. Аз мисля, че без адекватно политическо лидерство това не може да стане. Опозицията в България има собствените си качества в лицето на г-жа Корнелия Нинова, но политическата й сила е слаба. Тя не може да конкурира управлението, защото не може убедително да претендира за властта, това все още не звучи убедително. Нова политическа сила? Има непрекъснато заявки отдясно, отляво и т.н., но това е много немощно и обслужва по-скоро мотива на инициаторите. Нищо повече от това. Аз си мисля, че единствената конкурентна фигура с ограничени правомощия по конституция е президентът Румен Радев. По тази причина и г-н Цветанов не може, съвършено грубо да кажем – да миряса. Защото той усеща, че оттам иде политическа сила през словото и през излъчването. Това не е малко, защото българският политически проблем е проблем на мобилизацията на общественото мнение и пробуждането от този сън, от този амок на пропагандата, на леността и в някакъв смисъл на апатията, защото нищо не се променя в една окупирана страна. Хората са оттеглени в собствените си частни светове, за да уреждат дребни или едри въпроси. Във всеки случай не могат да решават проблема на национално ниво, защото не вярват. Това е въпрос на вяра и убеждение, че някакви неща могат да се случат. Какво се е случило, че да вярват?
– За политическия проект, който се заформя около президента Радев. Смятате ли реално, че той ще се впусне в политиката след своя мандат? И възможно ли е този политически проект да замести, ще ви цитирам – „тази гаснеща харизма“ на премиера Борисов?
– Мисля, че това може да се случи. Мисля, че ако президентът Радев стане лидер на политическа сила, той ще се пребори с ГЕРБ. Дали това ще доведе до желаните следствия, не мога да кажа. Всичко това е много проблематично, не е мислено докрай. И не знаем дали той има такава идея въобще. Това, че се разговаря за тази възможност, означава, че той би могъл. И има усет за това, че политическата му фигура не е за подценяване. И опасността за ГЕРБ иде оттам, отникъде другаде не иде – за добро или за лошо. Не иде от г-жа Корнелия Нинова, която върши добра работа на предела на силите си. Но тези сили, както се разбрахме, не са много големи.
– Значи ли това, че и този път Бойко Борисов сам ще слезе от властта, както и друг път сме го виждали?
– Това е така да се каже кошмарният сценарий. И в същото време – реалистичният сценарий. Няма кой да отмести тази фигура, която придоби тежестта на Витоша, на някакъв природен феномен, инсталиран пред очите ни, неотразим и без конкуренция. Много интересен феномен.

Д-р Николай Михайлов, психиатър, първомайстор на обществената диагноза, бивш костовист от 7-ия ден:
…Един депутат от 40-ия парламент, от ДПС, ми довери навремето, че ако в неговите райони (мисля – Столипиново май беше), не се яви един човек, строго облечен в дрескод, в униформа, с много скъпа кола, ще загуби всякакъв авторитет. Ако се яви там босичък, ще го разгадаят тутакси – защото те имат проницателност – че тоя човек се опитва да ги лъже, а те се възприемат все пак като професионални, как да кажа, играчи с истината. Следователно това неглиже не способства нищо, не прави никаква политическа услуга според мене никому. Идеята, че така ставаш човек от народа и за народа, е изветряла идея. Няма нищо в нея, буквално. Но Борисов нахлу с тоя натюрел в политиката. Това е негова специфика. Ако той бъде отделен от собствените си разголвания – в най-широк и най-тесен смисъл на думата – той няма да е това.
…Това (босият президент) е еднократен акт, ако се не лъжа, по време на някаква почивка. Допускам, че в етап на някаква особена рекреативна разсеяност, защото той е бил все пак в часове на отдих, някой от неговите пиари му е казал: ето, сега е моментът за снимка… Много се надявам да не се повтаря. Тъкмо защото на дъното на това е засекретена неискреност. Не лична, на президента, тя е системна за този подход. Тя представлява клише. Клише на пиара… Аз не мисля, че това е той. Той е човек под униформа. Ако сега в президентската си роля е решил най-после, че се освобождава от тежестта на пагона и може са си позволи известна народняшка фриволност, това е едно. Но аз мисля, че не е това. Мисля, че е епизод.
Силно преувеличено е това (че Радев е сам против статуквото – думи на Корнелия Нинова), силно преувеличено. Първо, той няма такава активност и следствия на тази активност, че да бъде наричан „герой срещу статуквото“. Съвършено прозирна е идеята на г-жа Нинова, а именно – да го асоциира към собствената си опозиционна роля и да направи своеобразен блок; да прелее нещо от авторитета на президента към собствения си рейтинг и този на нейната партия. Това не работи според мене. Ако нещо се е случило, то е, че президентът на републиката има своя писта. Не изглежда зависим. Той е по-скоро нещо като солов играч.
…Нашествието на парите побърка и въведе българските елити в психотичен режим. Те са побъркани на тема пари и недейте да мислите, че някакъв БОРКОР със случаен човек нещо… Или Христо Иванов, на когото симпатизирам и познавам, ако посочи той човек или самият той се заеме – това е системна болест, това не може въобще да бъде регулирано.
Една адекватна политическа система според нормативите и идеалите на това, което наричаме европейска либерална демокрация, предполага солиден исторически произведен културен фундамент. То представлява определен тип човек. Европейската демокрация е късен културен исторически продукт. Ние я съзерцаваме като нещо, което може да бъде постигнато с институционален декрет, с конституционна наредба или чрез гласуване за ГЕРБ, представете си. Това е просто… Това е лудост.
(Пред BIT)

Водеща, НТВ: Направете анализ за тази драматургия на пресконференцията (на Местан) и участието на журналистите.

Д-р Николай Михайлов, психиатър: Не зная дали това не е бягство в противоположния край на голямата ни сериозност и на нещо, което няма кой знае какво голямо значение. Да кажа само, щом ме питате, мисля си, че господин Местан беше в голяма криза, доколкото е драматично силово изхвърлен от любима за него роля, това е видимо, той се наслаждаваше прекомерно. Това даже в някакъв смисъл, да не казвам дразни, но съдържаше и комични ефекти, без всякакво съмнение. Сега той на своята първа пресконференция трябваше да покаже по-решително и по-автентично лице. Но той игра привичната си роля в привичния си стил, говори много, но не каза почти нищо съществено, освен евроатлантическите клишета, които оттук нататък ще бъдат негово голямо алиби. Само че това, което той говори от покрива и ще продължи да говори, няма нищо общо с неговия интерес да говори това, което ще говори на много хора, на своя електорат, защото неговият електорат, потенциалните привърженици на неговия нов политически проект нямат ухо за евроатлантическите абстракции, да си говорим директно това…

НМ: Аз си мисля, че оттук нататък тези две, условно казано, крила ще съществуват във взаимна безкомпромисна схватка. Тези хора около Доган, при неговия прословут сценичен атентат се държаха като щурмоваци и като група за бойно реагиране, играха крайно агресивно физически, а това е неговият елит по места. Аз си представям, че във вилаетите хората на Местан ще бъдат безкомпромисно сблъсквани и изчегъртвани за влияние, защото това означава отнемане на електорат. Това е много тежка травма, страшна заплаха. Искам да кажа, че това, което предстои на господин Местан, е много остра игра, на голям негов риск и аз не знам дали той не е заложник на същите тези интереси от юг, които Давутоглу нарича стратегическа дълбочина. Нека кажа, че тази стратегическа дълбочина в никакъв случай не е блъф. (…)

В-ща: Обикновено, когато има чернобял прочит, единият – добър, другият – лош, това говори и за примитивизъм. Кой има нужда от внушаване на този примитивизъм, единият предател, другият патриот, толкова, нищо повече около това.

НМ: …Няма сериозен въпрос, който да не е разцепен тематично на „фили“ и „фоби“, на русофили и русофоби. Обадиха се веднага хора, които казаха, че Доган е просто наистина перфектен родолюбец, без всякакво изключение. Той има в тази новогодишна реч визионерското качество да опише съществените рискове за България и даже да предложи някаква рецептура за излизане. Впрочем това, което говори, наистина съдържа здрав разум, без всякакво съмнение. Другите обаче като усетиха тази новина, че русофилите, така наречените взимат някакъв бонус тук в тази несекваща тактическа игра на преобладаване в публичната сфера, започнаха да защитават Местан като потенциален реформатор на ДПС…

В-ща: Д-р Михайлов, не е ли всичко бизнес?

НМ: Бизнес има, но нека ви кажа, че около този бизнес се разиграват и големите рискове за страната. Това трябва много да бъде внимавано. Аз си мисля, че в последна сметка нашият политически елит трябва да си даде сметка, че страната съществува в контекст на глобална дестабилизация. Имаме един евроатлантически гарант на нашата сигурност, но нека ме извинят тези, които са ентусиазирани да мислят, че това е достатъчно, защото здрав национален разум е абсолютно задължителен в период, в който ЕС е в криза и никой не може да се обвърже с прогноза, че той ще продължи да съществува най-малкото по начина, по който сега съществува в обозримо бъдеще. Той е в много тежка криза и в голям риск, какво тогава? Тогава – здрав разум на Изток, здрав разум на Юг, здрав разум на Запад, отговорни хора тук, де ги, нека се запитаме обаче?

Д-р Николай Михайлов, психиатър, пред БНР:

…Аз мисля, че с изтърваването на тоя букет от илюзии на цимента (алюзия за европейския травматизъм след парижките атентати – б.р.) има и един голям шанс. Голям шанс за сепване. Защото Европа е блато, но изворът й е чист, както казва един знаменит човек, дълбок мислител. Ще трябва вероятно по неизбежност Европа да си припомни своя богат и дълбок културен произход, своето духовно наследство. Франция ще трябва да си припомни – и тя изглежда ще го направи – ако не масово, то поне в редица случаи. Този вкус към героичния жест, към достойнството и честта, високата нота на живеене – това е различно. Аз говоря за естетиката на една възможна промяна, но по-важно е друго. Че ако Европа желае да защити правото си на живот, ще трябва да избере нещо от аскетичния режим на самоограничението. Нещо от развода с илюзията, за което споменах. И да се свърже с реалността. Всички ние ще трябва да се свържем с реалността. Защото в това къснолиберално консумативно прекраснодушие ние сме в ситуация на това, което се нарича отричане в психологията.

…Като говорим за илюзорност на европейското съзнание, съзнанието на този човек от Златния милиард, аз си мисля, че няма как да пропуснем да забележим, че той живее все пак с илюзията за някаква специфична привилегированост, която не се отнася само до качеството на неговия живот, а до качеството на човека. С други думи – той е във властта на една хипотеза, която би могла да бъде наречена културен расизъм… Говорим сега за това, че Европа живее с илюзията, че тя представлява някаква специална траектория, която има привилегировани права да се радва на живота, защото е постигнала много и диктува правилата. Това е ужасна илюзия. Има много сложен идеологически ред тая грешка. Тя може да бъде проследявана в новоевропейската просвещенска идеология. Свързана е с идеята за това, че Запада е носител на разум и че западноевропейската експанзия, която предполага такъв тип самочувствие, е експанзия на разума; с други думи, на това, което човешката природа е и което човешката природа трябва да бъде. Следователно, горко на тези, които не са това. По тази причина аз си мисля, че тази Ислямска държава… не представлява остров на злото в океан от доброта. Във всеки случай контрастът не е толкова ярък, колкото изглежда на пръв поглед, защото има и скрити проточени исторически вини на Запада. Каквото и да се говори. Каквото и да се говори. Може да се говори и технически за това как е връчено оръжието тия хора и как тези групи са произведени – това е повече от любопитно. Но има и дълбоки неща, които Западът трябва и е длъжен да преосмисли, това искам да кажа.

…Това, което говорят за охраняването на границата, е анекдот. Някакъв секретар (бившият главсек на МВР Илия Илиев – б.р.) се явил там, за да ловува глигани. Но не ги намерил, а попаднал на бежанци, на които рекъл „не мърдайте, защото сега ще ви преживея като глигани вас“. Това е виц, който изниква буквално от страшната дезорганизация на нещо ключово. При това положение министър-председателят например се явява с една бравада, с един бодряшки тон да докладва, че будува денонощно и че границата е неприкосновена и т.н. Нека си дадем сметка, че този контраст между казуса с този секретар и изявленията на министър-председателя обобщава капацитета на нашия политически елит да бъде на равнището на предизвикателствата днес. Това е основният риск, това е истинската опасност и това е страхът. Аз си мисля, че нашата нация трябва да бъде консолидирана, като изтърве собствените си илюзии и като си даде сметка, че нашите доморасли филски и фобски стълкновения нямат нищо общо с реалността. Че те са фикции, наследени от една епоха, която си отиде. Тя рухна със Стената, с Берлинската стена. И сега сме изправени пред предизвикателства, за които трябва да намерим интелектуален инструментариум. Първо за осмисляне и след това за действие.

Водещ Горан Благоев, БНТ: …По темата продължавам с известния наш психиатър и богослов д-р Николай Михайлов… Как коментирате от години нахлуването на Хелоуин в българските училища и детски градини?

Д-р Николай Михайлов: …Безсилие на институциите. Вътрешна разколебаност. Не става дума за нахлуване и хаос, който е извън контрол. Става дума за цялостно неумение, незнание, невъзможност да се оцени явление, което по някакъв начин ни стъписва със своите манифестации, с лицата, със своя изненадващ креатив – тъй да се каже, идещ от преизподнята; с тези елементи инфернални, с тая чудовищност; и с обстоятелството, че всичко това е сервирано на децата – изненадващо. Това наистина в този мащаб не е преживявано в България. Въобще. България е малко или повече традиционалистка страна по наследство. Тя е посткомунистическа страна, стерилна в това отношение. Във всеки случай нашите поколения не са си и представяли това да бъде публично по този начин манифестирано. Ще трябва да се каже обаче много решително следното. Това не е по ничий каприз, което става в училища, молове и прочие. Това е глобалната доминация на пазара. Това е тежката, радикална комерсиализация на живота. Това в някакъв смисъл е страничният и неизбежен продукт на нашата евроатлантическа ориентация.

ГБ: Излиза, че битката е загубена. 🙁

НМ: Ще кажа за това дали е загубена от моя гледна точка. 1 ноември е дата от глобалния празничен календар, от литургичния цикъл на победилата либерална сакралност, да го кажа така. Това е нещо, което въобще не може да бъде административно парирано. Около това ще трябва всякаква илюзия да бъде изоставена… [Съществува] Закон, според който детето има право, детето избира. Детето има право дори да избира собствената си сакралност, религиозния си интерес; да предпочита преизподнята или да не я предпочита; или да предпочита неделното училище. Това е догмат на либералната религия. Това въобще не може да бъде по никакъв начин оспорвано. Защото един родител – по парадокс, ако се реши да застави детето си да не се включи в този празничен цикъл, в тоя шабаш, така да се каже, образен и карнавален, той може да пострада. Решително може да пострада в конфликт с едно дете, което иска друго. Това означава, че ние в това отношение сме поставени срещу един процес, който не може да бъде контролиран. Това е влак, някакво метално чудовище, със страшна скорост се движи срещу нас и няма мозък! Защо няма мозък, нека кажем. Защото българската публичност, която е крайно наивна в това отношение, е епигонска. Тя преживява това, което иде от Запад ентусиазирано, вдъхновено – стига да не идва от Изток и от Путин. Това е в някакъв смисъл либералният ужас. Това, което иде от преизподнята, не съдържа никакви особени рискове, защото иде от цивилизована посока. От цивилизована посока обаче ще дойдат ужасите. И те идват. Защото атакуват въображението, волята, сърцето, ума на деца. Говорят, че това е някакво креативно веселие, невинен празник – нещо, което трябва да се довери на детето и на неговата невинност в стихията на потребността му да празнува.

ГБ: Добре, но защо не виждаме тази креативност по отношение на Деня на народните будители?!

НМ: Защото това е минало. И защото това е свързано с етиката и духовността на християнството. Глобалната либерална религия, този тежък натиск, който преоценява ценности и тласка света към една все пак антропологическа мутация – нека бъда директен и откровен, защото ме питате мен – това не може да бъде по никакъв начин контролирано и не може да бъде парирано с позовавания на това как миналото е чествало собствения си живот… Това е наша участ. По причина на факта, че ние принадлежим на един свят, който има собствената си догматика, собствената си етика, собствената си литургика, образна система. Това оттук нататък ще бъде така.

…Замирисало е на сяра. Маса народ се дрогира с такъв тип феномени през илюзията, че в духовната сфера съществува неутралитет – а не съществува!

Водещ, БНТ: Достатъчно адекватно ли реагират европейските лидери – и българските в частност (на бежанската криза)…?

Д-р Николай Михайлов, православен психиатър, мислител, бивш костовист: Вижте какво. Не само, че е неадекватно, не само, че е закъсняла (реакцията), но тя е в някакъв смисъл паническа. Даже бих казал – отчаяна. Ще кажа какво имам предвид. Първо, тази криза е произведена от американския интервенционизъм в Близкия изток. Това са руинирани държави. Напълно руинирани. Говоря за Сирия, Ирак, Либия. Вероятно, ако този гигант с пилешки мозък е могъл да предвиди какво ще следва, би могъл да си даде сметка за тази картина, която сега трябва да наблюдаваме като европейска криза, в строг смисъл.

Но мисля си, че производството на хаос произвежда емигрантски кризи. Устремеността на тези обезкоренени хора от голяма заплаха към Европа е продиктувана, както от бягството от непосредствената заплаха на войната, така и то представлява бягство към обетованата земя на консумативния рай. Малко или повече. В периферията на този рай, но все пак в рая, тъй да се каже. Това усложнява мотивацията на това преселение. Това преселение е едновременно бягство „от“ и бягство „към“. Няма никакви гаранции, априорни граници на бежанска вълна. Която по думите на Могерини („външния министър“ на ЕС – б.р.) ще бъде основен ангажимент за управление на европейския политически елит през следващите години.

Това означава тука преобръщане на идеята за жертвта в някакъв смисъл. Бежанците сега в нашата перцепция са жертва. Утре Европа ще бъде жертва. Тя вече е потенциална жертва, защото губи собствения си идентитет. Губи себе си самата в перспектива. Това е много голямата тревога. Това, че европейските лидери не могат да се справят, означава слабост на лидерството и слабост на въображението. Европейските лидери са в клопката на своите на къснолиберални предразсъдъци, които имат и добра страна, доколкото са хуманитарно-чувствителни. От друга страна, не могат да мислят реалистично и рязко, защото се боят.

В-щ: Да се върнем от Стария континент конкретно у нас… Има ли опасност това каналджийство да се превърне в сериозен бизнес в България?

НМ: Ами вижте, пак ще повторя, че като проследим силуетите на тези бежанци – типичният бежанец е млад мъж в американски панталони, със смартфон в ръка. Във всеки случай силуетът му е на един американизиран в желанието му човек. Това е човек обезкоренен, изтръгнат от собствената си култура. Над него няма надлична общностна свързаност, принадлежност към културна, религиозна и прочие традиция. Той е в тоя смисъл е индивидуалист, кандидат за консумативно осъществяване. Това означава, че той следва желанието си. Което в идеологията на консумеризма е свято. А отказът е недопустим. Това са две догматически положения на тази консумативна фаза на новоевропейския либерализъм. При това положение веднага се откриват и сводници на желанието. Такива, които ще поемат желаещите. В тесен смисъл на думата – емигрантски маси да осъществят целите на това желание. Те ще ги натоварят, ще ги лъжат, ще ги развеждат, ще експлоатират тяхната тяга към обетованата земя на европейския Ханаан. Това е пазар на предлагане и на търсене и представлява една тежка патология, близка до трафика на жени и на наркотици. Защото и в желанието в такъв консумативен тип има нещо наркотично, да знаете.

…Две неща се съдържат в този бежански поток като много трудна, много голяма опасност. Това е оръжието на експлозива; и оръжието – малко грубо казано – на утробата, на демографския взрив. Това означава, че Европа трябва да избере собствения си интерес, верността към своята културна традиция. Тя трябва да се реши на самозащита през една политика на ограниченията, която ще ревизира нещо от доктрината за отворено общество без уговорки. Това са неща, които поставят под голям въпрос либералните предразсъдъци.

Водеща, БНТ: Д-р Николай Михайлов, който е вече в нашето студио… Трябва ли да сгрешим, да объркаме пътеката, за да погледнем към църквата, към вярата и въобще към някакъв смисъл по-вътрешен в нас?

Д-р Николай Михайлов, православен психиатър и бивш политик, разкаял се костовист от седмия ден: Това е интересно, което казвате. Един казва, че грешниците са любимата плячка на Бога. Има притча в Евангелието за една загубена овца, която за да бъде намерена, биват изоставени 99 други. Притчата е за грешната душа, която е търсена от Бог, и за праведните, които са настрана, така да се каже – в риск на изоставеност, за да бъде открита тази загубена душа. В този смисъл грешникът е любима плячка на бога. А същият този автор, сега ми хрумна това, казва, че грешниците са специалисти по християнството, защото знаят дълбочината на вината. Драмата на провинението, на дълбокото провинение, на престъплението, събужда и радикални ориентации, когато те се събудени.

В-ща: Знаете ли, ще ви призная, вчера пътувах по една от магистралите и си мислех за нашия разговор тази сутрин. Гледайки хората как се движат, как бързат – и този призив, който винаги повтаряме на Великден за тържеството на живота над смъртта. Знаем ли какво празнуваме всъщност? Тържествуваме ли?

НМ: Това е опасен въпрос, който задавате, той съдържа и някакво безпокойство, което аз споделям. Това е много сложен въпрос. Ще трябва две неща да бъдат казани. Хората не са запознати с дълбочината, те не могат да формулират собствената си декларирана принадлежност към християнската вяра. Не могат да обяснят по правило за какво е реч и какво е тяхното участие в този празник. Но ние живеем в културна традиция, която е основана върху християнската морална граматика. Ние не можем да бъдем нито вярващи, нито невярващи извън християнството, защото моралният патос на атеизма дори има християнски произход. Това е парадокс.

И вярата, която е собствено християнска, и полувярата, и полуневерието, които са масовото състояние на човек, въвлечен в тази празнична система по културен навик, така също и именно неверието, са обосновани, те са възможни само в границите на християнския културен код. Това, ако бъде осъзнато, ще стане ясно, че нашето „за“ и нашето „против“ фактически са изводими и са невъзможни другояче освен като реплика вътре в християнския мироглед, вътре в системата от християнски ценности. Питате дали знаем за какво е реч. Знаем, че става дума за тържество на живота над смъртта, но това е твърде абстрактно по някакъв начин. Това, което не знаем, но би било добре да научим, е че това тържество на живота над смъртта би било напълно илюзорно, ако Христос не е възкръснал в определен момент на историята, на определено място и в определено време.

Християнството е основано върху исторически факт. Ако този исторически факт е произведен по легендарен или митичен път, в границите на такъв тип илюзорен процес, то тогава християнската вяра е някакво особено благодушие, нещо като колективно самовнушение да бъдем щастливи и по-добри. Което е много евтина, много дълбоко несъстоятелна вяра. Апостол Павел казва, че ако Христос не е възкръснал, празна е вашата вяра, още сте в греховете си, на всичкото отгоре и ние сме лъжесвидетели, защото това, което ние говорим, не е нещо различно от това, което казваме – а именно, че Христос е възкръснал. Най-интересното от всичко, свързано с християнския въпрос, е че става дума за реално историческо събитие, описано в книга, която стои, тъй да се каже, на нощното шкафче на повечето българи и на повечето хора от тази християнска цивилизация. То самото, този разказ е много голямо чудо. Не съществува друг начин той да бъде интерпретиран този разказ, ако бъде прочетен с отворен ум, освен да бъде обяснен през събитията и през обясненията, съдържащи се в него.