В края на юни родният спорт бе разтърсен от новината, че олимпийският шампион по бокс в категория до 48 кг – Даниел Петров – Пинчера, е приет в психодиспансер. Състоянието му бе тежко, имаше проблеми с черния дроб, но три месеца по-късно, той вече е добре и в дома си. Боксьорът даде интервю пред „Меридиан мач“, в което разказа за тежкия период, през който премина.
Даниел Петров разказва за проблемите си и как се е стигнало до приемането му в психодиспансер. Шампионът от игрите в Атланта през 1996-а дори признава, че на няколко пъти е обмислял самоубийство.
Предлагаме ви целия материал от „Меридиан Мач“:
„С Дидо се срещаме в апартамента му в столичния квартал „Дружба“. Изглежда все същият, сините му очи те пронизват, във форма е, свеж, дори леко напълнял за състезателните 48 кг. Усмихва се както преди, но в края на усмивката има болка. Апартаментът е чист, леглата са по конец. Докато Дидо ми показва стаите, отваря вратата на килера. Килерът на славата. Там висят негови снимки с медали. Купите са в хола. А ето каква е и другата страна на медала…
„Всичко тръгна от миналата година. Беше 12 март, неделя. Тогава втората ми жена ме напусна. Взе детето със себе си и аз изпаднах в депресия – започва потресаващия си разказ Даниел. – Но да тръгнем от по-рано. Работех в общината. Разнасях храна в детските кухни. До обяд имах работа. Като свършех с кухните, отскачах до вкъщи, преобличах се, слагах си едни дънки и се паркирах в Общината. Жена ми работеше там като касиерка. Аз – при нея. Обаче идва архитектът: „Закарай ме там“. После заместник-кметът. Айде и него. Бяха ми дали чисто нова кола – Дачия. Другите, старите шофьори — тарикати, умеят да се крият. Обаче Дидко не може да се крие. Пък и не съм такъв… Прибираме се заедно, вземахме детето от училище. Кметът на „Дружба” – Ивайло Цеков, ми беше разрешил да се прибирам със служебната кола. Беше ми разрешил, ако с личния ми автомобил стане нещо, да използвам служебния. Само да внимавам. Но аз отсякох „Не!“ Свършва ми работното време и това е. Идвам, паркирам я отсреща, след 5 следобед не я пипам. И си бях много точен и отговорен
С жените от кухнята много се разбирах. Динко ми викаха. Всичко си беше наред… Обаче жена ми – Светла, започна да се променя в отношението си към мен. Много. Не ми даваше да лягам на кревата — на спалнята. „Няма да ми лягаш на мястото“ – крещи ми, хваща ме, дърпа ме. Къса ми фланелките, скача да се бие тук – срещу мене. С ножа в ръката! Добре, че беше племенникът ми Кристиян — на сестра ми детето, той живееше известно време у нас. Хвана й ръката, както беше посегнала с ножа срещу мене. Започна много да пие. После – аз съм я бил. Аз шамар не съм й ударил. И тази същата неделя, 12 март, следобед — към 3, 3 и нещо, отидох в другата стая да си легна. Тя пак беше станала агресивна. А като започне да крещи, всички чуват – прозорецът на кухнята е отворен. Казах й „Остави ме на мира, утре сме на работа“. Тя не може да се спре, продължава да крещи. Гони ме „Иди, слизай долу при пияниците и барабите!“ И ме обиждаше постоянно. Най-често ме наричаше „нещастник“. А се е случвало да ме кълне пред родната ми майка, представяш ли си… Нещастник съм бил. Тя понеже е много щастлива, не беше виждала море, преди да се запознаем…
Въобще — стана така, че след като излезеше от Общината, тя се променяше. Всяка вечер панаири, панаири, панаири… Откачах направо! И пак да се върнем на 12 март. Легнал съм си аз — по едно време тя ме дърпа. „Стани, някой те търси на вратата“. Викам си аз „Кой ще ме търси?!“ Излизам -отвънка пред вратата 5-6 полицаи. Долу пред входа още толкова — две патрулки. А единия го познавам, той е тука от 8 РПУ. От работата ми в полицията се знаехме. „Дидо, ти тука ли живееш?“, ме пита той. А Светла с дъщеря ни Вероника (тя е, вече на 13)стоят на вратата на една от стаите. И ми казва полицаят: „А бе, Дидо, получихме сигнал, че си пребил жена си, че си счупил телефона й и че си натрошил къщата. „Моля?! – реагирам аз. – Ето, заповядайте, влезте“. „Ама ние нямаме заповед“, отвръщат.
„Влизайте, момчета без заповед. Аз ви давам разрешение“. Нищо вкъщи не беше пипнато. В това време тя крещи „Той ме преби!“ и държи детето. А то какво станало: ние като сме се скарали и аз съм си легнал, тя се обадила на брат си в Бухово – те са от там, и докато съм си дремвал, си приготвила багажа в едни торби големи и ги сложила в килера. Сигнала го подал брат й. И питам аз детето пред полицаите „Бил ли съм майка ти?“ Вероника казва „Не“. „За какво ни извикахте? – питат я Светла вече полицаите. – Нито в къщата има нещо счупено, нито телефонът ви е повреден“. А той телефонът чисто нов, тя го извади и го показа. През това време идва брат й — взима торбите и ги качва на колата, има едно Рено, и изчезват. Вечерта, след като не ми вдигаше никой, се взимам аз и в Бухово. Само снахичката излезе.
Помолих я: „Кажи й да излезе и да се разберем!“ Те и там тръгнаха да ми викат полиция. А през това време тя си изкарала медицинско и ограничителна заповед за себе си да не я доближавам на 200 метра. Имала синини. Покажи къде си синя! Нищо й няма. А тези синини аз знам откъде са. Тя като се напие, и се удря по ръбовете и пада. Имала синина под мишницата — как съм я ударил там? От друга страна, аз съм знаел как да удрям, защото съм бил боксьор, така, че да не й остават следи. И заведоха две дела срещу мене – едното за домашно насилие, но то отпадна, защото им занесох един куп свидетели, а другото — за издръжката на детето. Всъщност беше дело като за развод, защото ние със Светла нямаме брак. В съда ме направиха на нищо. Освен че съм я бил, и вадил пистолет. Имал съм го, защото съм работил в полицията. Тогава ми искаха двама свидетели. Моят адвокат настоя да са външен – комшията Иво, и вътрешен – племенникът Кристиян, който е виждал всичко. Момчето каза и за ножа. Ужас ти казвам… Въпросната Светла искаше да разбие семейството на едни много добри приятели във Варна. А и една комшийка ми намекна, че се е виждала друг. Защо не ми го каза?! Щяхме да се разделим по живо, по здраво, без панаири, без дела…
Но това нямаше значение в един момент. Адвокатът ми казва:„Даниелчо, аз съм 40 и повече години бракоразводен адвокат, само в два случая детето е дадено на бащата“. Това е положението. А аз сина й го отгледах от пет годинки. И когато съдията ми даде думата, аз казах „Госпожо председател, на много глупости се наслушах, но кажете ми „Може ли да има ограничителна заповед от 200 метра, след като ние работим на едно място и тази наша работа ни принуждава да се разминаваме в един коридор?“
Един ден бях в кухнята и кварталният — Жоро Дулев, идва. Излязох отвън до оградата. „Мини след малко до приемната“, ми вика той. „За какво?“, питам аз, докато той ми пише предупредителен протокол. И за какво: Светла написала оплакване, че съм спрял с колата пред Общината. Автомобилът е служебен, аз съм служебно лице към Общината, мястото, на което спирам, е служебно. Къде да спра – в езерото вътре?! Казвам на Жорката Дулев:„Предупреди нея, че само излиза да пуши отвън и ме вижда. Да се скрия под колата ли?“ Приключи се и с този случай… А, не дай си Боже, тя като си пътува до Бухово, а дотам са 30 км, някой й дръпне чантата или я набие, мен ще обвинят! Като нищо!”
Стигаме до психодиспансера, и по-точно Центъра за психично здраве в София на булевард „Сливница“ – близо до колелото на Сточна гара.
„Един ден, беше юни, отивам до аптеката — връща лентата назад Даниел. – Почнах да получавам едни залитания. Не съм пиян, нищо ми няма. Така беше и на път за аптеката. И едно момче — Ицето, комшия, ме видял как залитам – направо щях да се пребия. Дойде при мен. Аз му казвам „Не ми е добре“. Ицето се обадил на един друг приятел – Светлин, викат му Баро, качили ме и ме закарали в „Софиямед”, в спешното. Там ме прегледаха, сложиха ме на системи. А аз наистина не знаех какво ми има. Не знам защо залитам – не съм пил. Една седмица лежах на системи в „Софиямед“. Скенери, лекарства, инжекции, какво ли не… И какво се установи: всичко това било нарушаване на нервната система. Такава е и ми е диагнозата – нарушаване на нервната система. То можело да се отключи години след ударите в главата и черния дроб, които съм понасял на ринга. В диагнозата ми пише „увреден черен дроб“‘ – не цироза. В моя случай — близо 20 години… На всичко отгоре аз нямам здрав сън, направо се разкъсвам от всякакви притеснения. Слагат и алкохола, макар че аз не съм алкохолик, а ме изкараха такъв. Да, пийвам, но алкохолик не съм. Не съм прекалявал. А в „Софиямед“ изпаднах в делириум. Откачих. Нервна криза имах. Даваха ми успокоителни. Така се случи там да ме завари това състояние. Можеше и да е вкъщи. Привиждаха ми се всякакви неща. С майка ми влизаме в асансьора и аз питам „Какви са тия две кучета“. А кучета няма… И изведнъж от „София-мед“ ме взеха с една линейка и ме закараха в диспансера на Сточна гара, без аз да знам къде ме водят. Там е клиника за психично болни, алкохолици и наркомани. Питам аз лекарката, която ме придружи в линейката „Къде отиваме?“ Тя ми отговаря „Сега ще видиш“. Едно момче от стаята — Боби, ми каза, че сме до Сточна гара. Бях ходил там, докато работех в полицията. А и чувах влаковете. Оттам се ориентирах и аз къде съм. Между другото по ръцете ми бяха избили дебели рани на ръцете и врата.
Но първо ме удари в краката, не можех да ходя. И сега ми изтръпват. Като че нямам оросяване… но исках час по-скоро да си тръгна. Д-р Йорданова, много съм й благодарен, ме пусна. Голямата ми дъщеря – Веселина, дойде да ме вземе с колата. И минах на домашно лечение. Майка ми правеше салати. Вземах много силни лекарства. После минах изцяло на витамини – билков чай, мет-лено семе, мед, мляко, яйца, прясно мляко, билки, семе. Един друг комшия Дидо Вожда му викаме, ме води в Плана планина. Там има естествени минерални извори, те са лечебни. Топя си краката там…“
Изведнъж, както говорим, Даниел става и отваря една от вратичките на кухненската секция. Показва ми свещите между чашите вътре.„Паля си свещички. И тамян кадя. Имам чувството, че някой ми е направил магия… Няколко пъти съм мислел за самоубийство. Не са ме нокаутирали на ринга, сега ме нокаутира животът. И по-точно – една жена… Един път само съм изпадал в нокдаун — срещу германеца Ян Кваст на полуфинала в Барселона. После обаче го спуках. А сега…“
ИВО ТАСЕВ
