В последната редакция на териториалните планове е записано следното:
„С нарастващата роля на производството на електрическа енергия от нискоемисионни източници, в прехода се очаква 80% намаление на емисиите на CO2 в енергийния сектор до 2030 г. в сравнение с 1990 г. и над 90% намаление на емисиите на CO2 в енергийния сектор от 2035 г. нататък“.
Нека да обясним какво означава това в цифри:
За базова година се приема 1990. Тогава България все още е била силно индустриализирана страна и въглеродните емисии в сектор „Енергетика“ възлизат на 68,27 млн. тона.
Целите за редукция до 2030 г. с 80% спрямо 1990 г. означават максимално емитиране на 13,65 млн. тона СО2. Редукция с 90% до 2035 г. означава максимално емитиране на 6,82 млн. тона СО2. Към момента съгласно „Статистическа книжка за 2022 г.“, издадена от ЕСО в България съществуват следните инсталирани мощности на въглища:
ТЕЦ на лигнитни въглища: 4119 МВт
ТЕЦ на черни въглища: 356 МВт
Общо: 4475 МВт
През последните няколко години сектор “Eнергетика” емитира СО2 в рамките на 40 – 45 млн. тона в зависимост от обема на производството и натоварването на мощностите.
Това означава повече от трикратно намаление в рамките на следващите 6 години и шесткратно до 2035 година!
Редукцията на СО2 до 13.65 млн. тона до 2030 г. съответства на редукция на мощностите от 4475 МВт до 1450 МВт.
Редукцията на СО2 до 6.82 млн. тона до 2035 г. съответства на редукция на мощностите от 4475 МВт до 800 МВт.
За да се изпълнят указанията на териториалните планове, е абсолютно невъзможно да не се затварят ТЕЦ до 2038 г., както звучат обещанията и уверенията на министър-председателя.
Всички други твърдения са неверни и представляват явно и целенасочено изкривяване на действителната ситуация, въвеждайки в заблуждение както протестиращите миньори и заетите в ТЕЦ, така и всички български граждани.
Въпреки че са премахнати предишните клаузи за поетапно закриване на мощности (2900 МВт до 2030 и 1000 МВ до 2035), в действителност изискването за редукция на СО2 е още по-рестриктивно и дори увеличава необходимостта от затваряне на мощности и цели централи. Разбира се, съдбата на въглищните мини, намиращи се в Западна България и Маришкия басейн, е предизвестена, поради липсата на пазар, където те да реализират произвежданата продукция. Изчисленията показват, че до 2030 година ММИ ще трябва да свие производството си от 30 млн. тона годишно до около 14 млн. тона годишно, а до 2035 – под 9 млн. тона годишно. Това ще доведе до ликвидирането на цели рудници и освобождаване на работещия в тях персонал, въпреки че наличните ресурси в комплекса позволяват безпроблемен добив през следващите 60 години!
Териториалните планове застрашават националната енергийна сигурност, предвещават бърз и неминуем край на българската въглищна енергетика, без да очертават ясно и конкретно как, кога и с какво ще се заменят тези мощности, нито пък дават ясно и оптимистично бъдеще за заетите (пряко и косвено) над 40 хил. души в регионите Перник, Кюстендил и Стара Загора.
В допълнение на това България с около 1000 МВт е нетен износител на електроенергия и стабилизира нуждата от енергия в целия регион. При гореспоменатото намаляване на производствени мощности, износът изцяло ще се преустанови, а необходимостта на държавата за поддържане на енергиен баланс ще доведе до внос от над 1500 МВт.
Както се случи през зимата на 2017 г., въпросът е по-скоро може ли България да внася такива количества енергия, имайки предвид, че всички наши съседни страни изпитват остър дефицит по същото време. В такъв случай правилният въпрос би бил не на каква цена, а изобщо това възможно ли е и рискуваме ли да допуснем режим на тока?