Въпросът за отпадането на американските визи изплува периодично като комета с дипломатически блясък.

Президенти, премиери и министри го повдигат, посланици го приветстват, анализатори го коментират с умерен ентусиазъм, а народът отдавна е приел, че ще стъпи безвизово в Ню Йорк някъде между въвеждането на летящите автомобили и окончателното завършване на магистрала „Хемус“.

Днес отново стана ясно, че България поставя темата пред правителството на САЩ. И ако човек се замисли, лесно ще стигне до извода, че щом това чудо все пак се случи, то с висока степен на сигурност ще бъде придружено от един интересен страничен ефект – хиляди северомакедонци внезапно ще преоткрият своите български корени.

Разбира се, вече сме гледали този филм. Когато България влезе в Европейския съюз, в Скопие настъпи истински ренесанс на родовата памет. Хора, чиито деди десетилетия наред са били описвани като жертви на „бугарския фашизъм“, с изненадваща бързина започнаха да откриват пожълтели документи, стари семейни истории и необяснима сантиментална привързаност към българската идентичност. Пред консулствата се извиха опашки, достойни за премиера на нов iPhone, а българският паспорт се превърна в най-желания аксесоар на Балканите – не толкова от любов към Вазов, колкото към свободното движение из Европа.

И ето че историята може да се повтори, само че този път с аромат на американска мечта.

Представете си само: българският паспорт внезапно се превръща не просто във вход за Шенген, а и в билет без визова опашка към Маями, Чикаго и Лас Вегас. Тогава в Северна Македония може да започне нова вълна на културно-исторически катарзис. Родословни дървета ще бъдат пренареждани с ентусиазма на археолози след откриването на тракийско съкровище. Дядовци, които цял живот са се клели в югославската идея, внезапно ще се окажат потомствени българи от Охридско. Семейни архиви ще проговорят. Старите снимки ще придобият нов смисъл. А някъде между Скопие и Битоля тихо ще се роди нова, прагматична любов към българската история.

Кой знае…

Ако някой ден се окаже, че с български паспорт можеш да кацнеш в Ню Йорк без интервю в посолството, може би дори най-ревностните антибългарски гласове в Скопие ще усетят необясним вътрешен зов към „общата история“. Нищо чудно тогава някой от тях да започне да рецитира „Аз съм бугарче“ с ново чувство и леко навлажнен поглед.

Стефан Минчев, Флагман