Породени от намачканото в последните десетилетия самочувствие, плод на действията на либерал-глобалистите, на Балканите отново се надигат мрачни сили, които жадуват за реванш. Те залагат на разглезените поколения, които не знаят какво е война и са забравили (а мнозина всъщност дори не са ги и учили) кървавите исторически уроци. Точно заради тях Балканите са наричани „Барутния погреб на Европа“.

Подобно на рецидив при минало в ремисия раково заболяване, старите демони се завръщат, красиво маскирани като „национална гордост“, „възстановяване на справедливостта“ или „обединение с изконните земи“. Съвсем неприкрито всичко това вече се чува в почти всички балкански държави. В Румъния – от устата на победилия на първия тур Джордже Симион. В София – където Костадин Костадинов не пропуска да отбележи, че си мечтае за „обединена България“, докато репортерките дори не разбират какво им говори.

Изрича го министър-председателят на Косово Албин Курти, рисуващ мокрите си сънища за велика Албания. Виждаме го в Турция, където съюзниците на Ердоган размахват под път и над път „картата на турския свят“. Или пък във видео, станало тези дни вирусно в Гърция. Монах от Атон развява огромно знаме на Византийската империя, приветствайки гръцки военни изтребители, прелитащи над полуострова. Да, засега това са само думи и знаци, пуснати в демократична среда. Но от историята на Балканите, както и от руската агресия в Украйна, знаем как обещанията лесно преминават в потоци кръв.

На Джордже Симион дори не му се налага да ги повтаря постоянно, както прави колегата му Костадинов в България. Вплел е най-важното в името на партията си – Алианс за обединение на румънците. Звучи красиво и обнадеждаващо. Особено когато е скрито в анти либерал-глобалистката реторика на Симион.

Макар световната и българска русофилия в момента да се разтапят от заканите му да спре помощта за Украйна, не те бяха водещите за избирателя. А именно категоричното му обещание да направи Румъния велика като събере обратно всички изконни земи, на първо място като окупира Молдова. Оттам крачката да поиска и Южна Добруджа е една. Пък и всеки румънски националист смята, че тази територия им се полага.

Симион в нито един момент не обясни как точно ще постигне присъединяването на Молдова. Хората в съседната страна, които си мечтаят да станат провинция на Румъния, са дребно малцинство. В Молдова живеят гагаузи, българи, рускоговорящи. Последното, които всички те биха искали, е да се събудят като поданици на нова румънска империя. Но и Костадинов никога не е казал как точно ще обедини България с Македония. Такива неща не се случват само с тупане в гърдите „румънъ, румънъ“ или „булгар, булгар“. Нито с изречени през усмивка обещания и тъпо гледащи насреща репортерки. За тях е нужна война с кървища и убийства.

Опитите на България да освобождава Македония през 20 век завършиха все с национални катастрофи. Днешните последователи на Костадинов може и да витаят в романтичните облаци, но лидерът им е историк и следва да знае всичко това. След Междусъюзническата война (1913), последвана от участие на грешната страна в две световни войни, държавата ни не само не успя да присъедини изконните български земи, но и ги изгуби завинаги. В Егейска Македония и Беломорието, включително градове като Солун, Кавала, Драма протекоха такива процеси по погърчване, че вече и частица славянско самосъзнание у хората там не е останало.

Темата за Молдова не е нова — в годините след разпадането на СССР тя периодично изникваше, но днес се подгрява с нова опасна енергия. Сила ѝ дава недоволството, заради всичко онова, което Румъния не можа да постигне в ерата на либерал-глобализма. За идеолозите и слугуващите на този строй политици бе твърде изгодно да избутват на светло като свои противници националистите. Всички останали партии те успяха да подчинят на догмата си за омешване на народите в пихтиеста маса и за закриване на държавите. Дълго време национализмът бе дежурната карикатура, която трябваше да утвърждава безалтернативността на либерал-глобализма.

Когато обаче във Вашингтон бяха сринати устоите на давоския консенсус, това предизвика земетресение по веригата. То започна да повлича след себе си целия подчинен политически спектър – от традиционната левица, през центъра, до десницата. Единствени незасегнати от този процес, а всъщност печелещеи от него, се оказаха същите националисти, които либерал-глобализмът сам ситуира за свои антиподи.

Как се случва това в България? Местният слугинаж на либерал-глобализма, включващ всички традиционни партии, се е обединил в упоритото желание да закрие българския лев. Знаейки много добре, че мнозинството от населението е против, той не допусна референдум. Така единствената организация, която е против въвеждане на евро, се оказа партия „Възраждане“. Ако до определен момент заклинанията „който е против евро, е за рубла“ вършеха работа, в момента те вече са контрапродуктивни.

Гръцки монах на Атон е сграбчил голямо знаме на Византийската империя и тича да поздрави пилоти на изтребители от гръцките военновъздушни сили, които прелитат над полуострова. Видеото стана вирусно в Гърция в почивните дни.

Само че издигната на гребена на тази вълна, „Възраждане“ носи със себе си и рецидива от миналото „Македония е българска“. Този красив романтичарски лозунг лесно може да се плъзне към нови войни, кървища и поредна национална катастрофа. Още повече че цели две държави са обещали да са гарант за териториалната цялост на Македония – Турция и Русия. Как точно русофилските настроения на последователите на „Възраждане“ ще се наместят в руските имперски цели Македония да си остане независима държава сигурно не е ясно и на самия Костадинов.

Ако изключим обещанието, дадено три пъти от Ердоган, че е личен гарант за териториалната цялост на Македония, Турция също не крие амбициите си за културно и политическо влияние в региона. В картата на „турския свят“ България заема мястото на една от многото провинции. За разлика от смачканите в либерал-глобалистки утопии България и Румъния, Турция може да се похвали с нарастваща военна индустрия и агресивна външна политика, ориентирана към създаване на зависими васали в икономически и всякакъв друг план.

Освен Азербайджан, когото турците подчиниха, като му помогнаха да прогони арменците от Нагорни Карабах, в момента в техните лапи е и Сирия. Терористите от „Хаят тахрир аш Шам“ взеха властта в Дамаск с огромната поддръжка на Анкара. Много от оръжията и парите за победата им идваха от либерал-глобалистите в Брюксел и предишната администрация във Вашингтон. Но те също течаха по канал през Турция. Анкара е окупирала 8835 кв. км и 1000 населени места в Северна Сирия, половината остров Кипър и редовно извършва набези в Северен Ирак. Да нахлуе и в България, за да изпълни нарисуваното в „картата на турския свят“, би било фасулска работа за нея.

Март 2025 г. отбеляза друг важен, но притеснителен момент на Балканите — създаването на военен съюз между Албания, Косово и Хърватия. Формално с цел сигурност, реално насочен срещу Сърбия и растящите там ревизионистични настроения. Съюзът се появи веднага щом Босна и Херцеговина тръгна да се разпада, а едната половина от нея – Република Сръбска, обяви, че стремежът ѝ е да се обедини с „майка Сърбия“. Последният подобен военен съюз на Балканите е от 1934 г. Втората световна война избухна малко след това.

Засега съюзът е само срещу Сърбия и имперските ѝ мераци. Но той лесно може да стане и антибългарски, ако в него се включи и Македония. Логиката диктува, че в неин интерес е да се присъедини, предвид онова, което ѝ мисли и редовно припява пред мигащите на парцали репортерки лидерът на реално единствената голяма опозиционна партия в България.

Реваншисткият език никога не е водел до щастие. Историческата правда не се връща с думи, а с война и щик. Сблъсъците на Балканите винаги са започвали с речи и знамена, но са свършвали с плачещи майки и още по-разпокъсани народи. Руската агресия срещу Украйна е яркият пример до какво водят романтичарските обещания. Първо е ентусиазмът. После идват гробищата.

Божидар Божков, Флагман