06.01.2019 | 12:25
Преди 30 години си купихме билет за Рим, а се оказахме в Тирана
Президентът не би искал да направи военен преврат

Проф. Александър Маринов в интервю за обзора на седмицата на Радио „Фокус“ „Метроном“.

Водещ: Навярно заради сигурните два избора за Европарламент и за местна власт на 2019 година се гледа на решаваща, но през 2019 година се навършват 30 години от началото на промените след комунистическия режим. Докъде всъщност стигнахме? Могат ли да се прогнозират каузите и страховете, стремежите и домогванията на българските политици през тази 2019-та? Поканих за анализ проф. Александър Маринов. Добър ден и за много години.
Александър Маринов: За много години. Здравейте. Най-добри пожелания на вас и на вашите слушатели.
Водещ: Благодаря ви, проф. Маринов. Къде сме, поглеждайки назад и озъртайки се за следващите месеци през тази година на ключова равносметка – 30 години след падането на комунистическия режим, след началото на след промените?
Александър Маринов: Предполагам, че тази година ще бъде богата на такива равносметки. Наистина много е важно те да бъдат правени задълбочено, обективно, на основата на факти, на доказателства, а не на диалогически транспаранти, ако мога така да се изразя, на лозунги. Без съмнение обществото ни е променено в огромна степен в сравнение с това, което беше до 1989-а година, но със сигурност тези промени са нееднозначни, противоречиви. Всъщност, може би най-важната задача е да сумираме плюсовете и минусите, да ги изясним, за да видим как да ограничим, да намалим минусите и как да увеличим плюсовете. Това важи и за целия период, това важи и за периода в последните 10-15 години с нашето членство в Европейския съюз, преди това в НАТО и т.н., тъй като ясно е, че огромното мнозинство от хората в България са разочаровани от тези промени. Те не са донесли резултатите, които са очаквали мнозина. Дали са били реалистични тези очаквания или не, но все пак за 30 години би трябвало новата система, която бе установена у нас, да покаже своите съществени преимущества, което според мен все още не се е случило.
Водещ: И затова ли и сега призивът да сменим системата е точно толкова актуален, колкото през 1989-а година?
Александър Маринов: Да, този призив е актуален и той е съвършено обоснован, въпреки че става дума за различна смяна. Тогава като че ли изглеждаше по-лесно – да сменим една система т.нар. „комунистическа“ или социалистическа, която се отличаваше с някои характерни особености, с нейната алтернатива ли да кажем, в известна смисъл противоположност. Сега смяната на системата е нещо друго – да сменим тази установила се уродлива уредба на обществото, което ни се представя за демокрация, тоест, за това, което сме искали да постигнем в началото на промените, да я заменим с една система, която наистина отговаря по своите резултатите за хората на тези високи стандарти. В този смисъл, трябва да установим, че най-вероятно, поне това е моето мнение, че ние сме я започнали, извършвали сме едни промени, обаче сме си купили билет за Рим, а сме се оказали в Тирана.
Водещ: Проф. Маринов, във физиката има един такъв термин „точка на кипене“. Къде може да се окаже точката на кипене на българското недоволство?
Александър Маринов: Това е трудно да се прогнозира, особено ако се опитваме да използваме точните метрики на физиката и на други подобни науки. За мен не подлежи на съмнение фактът, че недоволството, неудовлетвореността, желанието за радикална промяна достигат високи нива. Високи нива, които вече няма да допуснат успешното прилагане на известни тактики от изминалите години. Една част от хората да бъдат прокудени, другите да бъдат отчаяни, третите да бъдат манипулирани, четвъртите – една по-малка част – да бъдат купени и всичко да продължава по старому. Все повече хора си дават сметката, че тази система, този начин на функциониране на обществото и най-вече на държавата, е вредно и дори убийствено за мнозинството от българите. Поради тази причина, а не поради някакви политически, идеологически или други пружини, ако мога да се изразя, поведението на хората се радикализира. И вашата аналогия с физическите процеси е правилна, защото преди водата да започне да ври видимо с мехури, тя се нагрява, почват да излизат едни малки мехурчета, има симптоми, че се променя агрегатното състояние. Същото важи и за нашето общество. Нашето общество е в ход на трансформация на агрегатното състояние.
Водещ: Къде виждате симптоматиката в промените на агрегатното състояние на българското общество?
Александър Маринов: Аз бих търсил тези индикатори не толкова в някакви изявени политически претенции или оценки, въпреки че и такива вече има много, ако следим достъпното публично пространство и най-вече социалните мрежи, защото другите медии в по-голямата си част не отразяват реалностите в обществото. Аз смятам, че най-важните индикатори са в реалното поведение на хората, което в много отношение представлява опит за справяне, често не съвсем адекватен, със засилващите се трудности. Давам ви само един пример: хората в знак или в израз на своята съпротива и отчаяние, или желание за спасение раждат все по-малко деца. Данните за миналата година са, че в сравнение с по-миналата са се родили 13% по-малко деца. Съотношението между новородени и починали вече надхвърля 2 пъти, което означава, че това е поведение на хора в кризисно състояние, в състояние, което поставя под съмнение оцеляването. Както много добре знаем, когато едно същество човешко или друго живо същество е поставено до стената, до ръба на оцеляването, то търси своето спасение с всякакви средства. Доскоро, а и сега едно от средствата е миграцията. Но за мнозина това е неприемливо или невъзможно решение, поради което се случва и ще продължава да се случва радикализация вътре, тук в нашите предели.
Водещ: Могат ли да се прогнозират каузите и страховете, стремежите и домогванията на българските политици за тази година, като ги почнем по целия спектър? Кой за какво се бори?
Александър Маринов: Това е много любопитна задача. В някои отношения те е по-скоро в предмета на експертизата на моя уважаван колега Николай Михайлов. Особено ако става дума за страхове, тъй като българската политика и голяма част от българските политици стават все по-ирационални, по-необясними и някои от нещата са израз на някаква необяснима неадекватност. Да, ние знаем какво е нивото на българската политика, не можем да очакваме някаква дълбока интелектуалност в тази дейност, но все пак има нещо, което учудват дори и примирилите се с това равнище. Сега, има и нещо, ще ви обърна внимание само на един много особен феномен, понеже питате за страховете: повечето от българските политици, говоря за действащите системни политици, едновременно изпитват изключително силно влечение към властта и нарастващ страх от нея. В този смисъл това е едно разкъсващо състояние, защото и желаеш много едно нещо, и в същото време искаш да се избавиш от него. Причината да желаят властта е наложилият се уродлив модел на българската политика като доходоносен и до момента безопасен бизнес. Както знаете, няма пострадал сериозно политик, освен този, който е нарушил законите на глутницата. От друга страна обаче, страхът, желанието да бягат от властта – това желание се наблюдава независимо от всички приказки, се поражда от това, че нещата в обществото не вървят добре, че в скоро време хората ще поискат отчет и отговорност от тези, които са докарали нещата дотук, особено на фона на необяснимото охолство, в което живее тази върхушка на обществото. Ние сега не знаем и не виждаме всичко, тъй като за съжаление държавните институции не разкриват, а прикриват истината, но това ще се разбере. Това ще се разбере по различни начини, и тогава ще видим с факти как едно нищожно малцинство, нищожно във всеки смисъл на думата, притежава в България огромни богатства, които естествено не са спечелени по законен, да не говорим по морален начин, а в резултат на употребата на властта. Сега, това богатство понякога се смята за гаранция за оцеляване, да може да се откупиш грубо казано, но в същото време всички блага, придобити чрез властта, се превръщат и в допълнителен риск, защото привличат вниманието и апетита на други хищници. Така че през тази година ние ще наблюдаваме, според мен, това разкъсващо влечение от една страна да се запази, да се участва във властта, от друга страна – да се дистанцират от нея, за да не понесат последиците. Това личи не само при тези, които сега са на власт, които видимо искат да се измъкнат и търсят удобен повод, това личи при тези, които би трябвало да заявяват претенции за властта. А има словесни заявки, обаче по всичко, ако наблюдаваме да кажем БСП, тя не прилича на партия, която има волята за власт и решимостта да се подготви за нейното спечелване и сполучливо упражняване, такова впечатление не се създава, а внимателно наблюдава това, което се случва. Същото важи в известна смисъл и за извънпарламентарната опозиция. Това е парадокс – знаем, че искат, твърдят, че са по-добри, искат да влязат в управление, в същото време нищо не правят, което да покаже, че наистина искат и могат да го правят, когато дойде въпрос за реалните отговорности.
Водещ: Това само въпрос на лидерство ли е? Проблем на лидерството ли е?
Александър Маринов: Не само на лидерство. Знаете ли, големият проблем е, че двуличието, да го наречем най-общо така, е достигнало патологични форми. Непрекъснато ние наблюдаваме удивителна неспособност да се разграничи истината от лъжата. При нас, при нашата политика говоренето на лъжи и на полуистини, което може би е още по-лошо, се е превърнало в повсеместна практика. И когато някой каже истината, почват да го обвиняват, че разделя нацията, че ненавреме го е казал: „Абе то това е вярно, но точно сега ли трябва да го каже?“ Каква политика може да има в България, в това число лидерство, но и не само лидерство – става въпрос за по-широки кръгове от активни в политиката хора, каква политика може да има, ако тя не се основава на истината, на признаването на очевидни факти, а точно на обратното – на лъжата. Да ви дам пример: един уважаван български академик в почтена възраст упрекна президента, защото такъв бил тонът му, защото трябвало да каже, както навремето Тодор Живков: „Виждате ли, трудни времена, тоест, имахме изпитания, ама лошото остана зад гърба ни. Напред е доброто.“ Ами, не е вярно. Не е останало лошото зад гърба ни. Ако трябва да бъдем честни, а това е необходимо, за да направим правилната политика, да я изработим и да я съобщим на обществото, ние трябва да кажем, че най-лошото е пред нас, и че нацията умира. Аз ви дадох числата за ражданията. Нацията умира, ако не се вземат сериозни мерки, не се промени тази система да започне да се управлява държавата по друг начин, да се спрат тези разрушителни процеси, нацията умира. Това какъв оптимизъм може да носи? Да го отричаме, да го прикриваме, защо? Каква политика е това?
Водещ: Проф. Маринов, понеже засегнахте коментарите по новогодишната реч на президента, искам да ви попитам – в речта на държавния глава имаше ли точна диагноза във формулировката на проблемите и смели идеи за решаването им? И съзнавам, че ви задавам риторичен въпрос. И питам, защо тогава това не се прави?
Александър Маринов: Защото тези, които имат реалната власт, реалните лостове да я направят, не искат и не могат да го оправят. В този смисъл, президентът е достигнал до ръба на своите правомощия. Той даже отива, рискува, отивайки отвъд този ръб.
Водещ: Е, да, но хората очакват това – формулировката на проблемите и идеите за решаването.
Александър Маринов: Как да действа президентът? Президентът, независимо, че някои очакват това нещо, не може, аз предполагам, че и не би искал да направи военен преврат. Няма как да се случи. Как да действа президентът? Президентът може да действа, това според мен ще се случи скоро, когато назначи служебно правителство, надявам се, сигурен съм, че той няма да допусне срамотиите на първото служебно правителство, назначено от него, тогава той може да покаже чрез назначеното от него служебно правителство, че може да се управлява и по друг начин. Това е единият начин. Другият начин – това са разни хипотези, които засега те не съществуват като политическа реалност – президентът действа колкото може. Налага вето, аргументира се, защо това вето е неправилно. Забележете, тук не става въпрос само за взаимоотношение с парламента. Имаше случаи, примерно последният случай на ветото, когато главният прокурор каза: „Това вето е едно добро основание да се отстранят пороците“. Ставаше дума за тайния арест и особено за тайния арест на деца. Значи, все по-широки среди виждат чрез тези действия, които са в рамките на правомощията му, той прави нещо. Но какво повече да направи? Някой би казал: „Ами тогава като не може да направи, да си мълчи“. Той поне това прави, че казва истината. А действието, под влиянието на тази истина, и под влиянието на различни конкретни идеи какво да се направи, които представляват отрицание на днешните пороци, действието трябва да се извърши от обществото. Как да ги извърши сам президентът? Той няма тази власт. Но аз не смятам, че за спокойствието на другите и за своя лична изгода той трябва да мълчи. Слава Богу, той не е такъв, който ще произнася разни сладникави, захаросани думи на фона на картинки от Скалистите планини. Той не е такъв човек. И слава Богу, че има такъв човек. Аз съм убеден, че в българското общество има и други такива хора, и те много скоро ще влязат в политиката, не заради друго, ами защото ножът е опрял до кокала.


оставете коментар

МИГNews.info не носи отговорност за коментарите на потребителите.
Коментарите подлежат на модериране.
Правилата за коментиране