Избирателите от демократичната общност, градската либерална десница, „умните и красивите“ изпаднаха в тих ужас и дълбоко отчаяние от зашеметяващата победа на „Прогресивна България“ с лидер Румен Радев на последните парламентарни избори. И, честно казано, има защо – особено предвид социологическите проучвания от вчера, според които доскорошният президент дори повишава доверието в себе си.

Българският избирател – след 36 години демокрация – даде 131 мандата на ПБ и това наистина е ако не повод за отчаяние, то поне повод за сериозен размисъл за всеки прозападен човек в България. И това се случи точно 29 години, след като същият този избирател даде 137 мандата на ОДС и Иван Костов.

Румен Радев не е просто поредния политически месия. Той е политическият месия, който заслужаваше най-малко, а спечели най-много. Той е единственият политически месия, който има собствено мнозинство в парламента.

Симеон Сакскобургготски бе ново лице, с царско достойнство и европейски блясък. Бойко Борисов също беше ново лице, което никога не бе управлявало държавата.

Освен това и двамата – поне първоначално – даваха вид на прозападни хора. Това, че народът се увлече по тях, бе нормално и обяснимо.

Румен Радев не е ново лице, управлявал е държавата чрез своите служебни правителства, едно от които ни докара до главите договора с „Боташ“, за който плащаме „справедлива цена“ от 530 хил. евро всеки ден. Освен това той е „мурзилка“ още от първите си дни в политиката, когато твърдеше, че над Крим се вее руски флаг и нищо не може да се направи по въпроса.

И въпреки това именно той е най-успешният политически месия. За ужас на всички българи, които смятат, че единственият правилен път за България е на Запад и все повече на Запад.

Отчаянието за демократичната общност се подсилва още повече от сравнението между правителството на Румен Радев и предишното правителство на Андрей Гюров. Ясно е, че това правителство, макар и служебно, беше нещо като образец за това как би изглеждал един кабинет, ако някой ден демократичната общност има собствено парламентарно мнозинство.

Подобно мнозинство обаче скоро не се очертава по много причини. Някои от тях са обективни – масовият българин си остава тъмен балкански субект.

Също така кафявата пропаганда срещу демократичната общност е чудовищна. Както се вижда дори сега ПБ, която уж щеше да разгражда модела на ГЕРБ и ДПС, влиза в най-големи пререкания не с тях, а с ПП и ДБ.

Има и чисто субективни причини. Демократичната общност не успява да излъчи солидно политическо представителство, с което да убеди повече хора да гласуват за нейните партии.

И виновни за това са не само настоящите политически представители на тази общност. Те, ако не друго, поне са си сложили главата в торбата, изложили са се на кафява пропаганда, а някои от тях са обекти и на прокурорски бухалки.

Основният проблем е, че хората в тази общност са твърде големи индивидуалисти. Те трудно организират дори самите себе си, какво остава да привлекат хора извън своите среди, каквито безспорно ще са нужни, ако ще се печели собствено мнозинство.

Демократичната общност обаче няма защо чак толкова да се отчайва. Защото в последните години тя отбеляза някои големи успехи.

В крайна сметка дори на последните избори тя показа ръст и спечели над 400 хил. гласа. Това е психологическа граница, която тази общност почти никога не е прескачала.

След влизането в ЕС и НАТО най-големите приоритети за демократичната общност бяха Шенген и еврозоната. И те вече са изпълнени – най-вече заради усилията точно на тази общност, които включваха и нелицеприятни компромиси, като т.нар. „сглобка“ например.

Откакто ПБ има собствено мнозинство Шенген и еврозоната имат още по-голяма стойност. Защото ако ПБ си беше спечелила мнозинство преди България да влезе в Шенген и еврозоната, това влизане, което и без това се забави твърде много, щеше да бъде малка далечна точка на геополитическия ни хоризонт.

Каквито и поразии да направи ПБ, от Шенген и еврозоната няма да ни извади. Най-много да ни вкара в някаква изолация тип „Орбан“, от която винаги може да се излезе само с едни парламентарни избори, както се видя.

Демократичната общност запазва своето влияние, което е много по-голямо от реалното й политическо представителство. Нито една власт, включително настоящата, не иска да изкарва тази общност на жълтите павета.

Демократичната общност продължава да бъде гарант за европейското развитие на България. Тя е такъв гарант много отдавна, много преди на Румен Радев въобще да му хрумне да прави партия.

Много месии минаха и заминаха. Но демократичната общност беше и си остава един от най-важните и трудно заобиколими фактори в българската политика.

Както се казва – и това ще мине.

Любен Обретенов, ClubZ