Дори да не сте чели романа на Стивън Кинг, вероятно сте гледали някоя от екранизациите на „То“ и знаете базовото правило, по което действа Пениуайз: страхът е неговата валута. Когато тя се обезценява, чудовището се смалява.

Днес същото се случва с Делян Пеевски. Години наред той бе митологизирана фигура – едновременно видима и загадъчна, сякаш пребиваваща в паралелни реалности: на официалната политика и на полусенчестия бизнес. Спряган за собственик на какво ли не. Винаги обграден от малка армия бодигардове. Величан като „вездесъщата ръка“, която дърпа конците на депутати, министри, магистрати и медии. Този образ функционираше, защото внушаваше неизбежност – най-страшната форма на власт.

Но митовете не умират от опровержение, а от осмиване. Днес Пеевски е меме. Символният му капитал се топи не от атаките на опозицията, а от културна ерозия. Подигравката го десакрализира. Хуморът, макар на моменти доста дебелашки, го дехуманизира. Карнавалът го приземява.

Пеевски е навсякъде из социалните мрежи. „Присъства“ и по площадите – като гротеска върху плакати, като остроумна хипербола, като герой на весели песнички, като спонтанен фолклор на градския протест. И всичко това не е резултат на единен „политически център“, макар че опозицията очевидно подклажда огъня, защото има интерес от това. По-скоро е стихията на гняв, превърнат в творчество – особено от Gen Z, което инстинктивно знае, че властта мрази смеха повече от обвинението.

„Когато си меме, става невъзможно да си страшен“ – това е новата политическа максима.

От една страна целият хейт, който се излива срещу ДПС – Ново начало и неговия лидер, е полезен за политическите им цели. Назад в годините това е сплотявало и мобилизирало партийния им актив.

Но днес на Пеевски му липсва нещо много важно, което притежаваха и притежават неговите предшественици – турско име. Много му се иска да разкаже протестите като етнически, но няма как. Никой няма нищо против трудолюбивите български турци. Улицата днес е изненадващо ясна: тя не е срещу общност, а срещу фигура. Не срещу етнос, а срещу метафората на олигархията.

Съществува и втора литературна рамка, която дебне зад събитията – оруелската. В романа „Фермата на животните“ се разказва за бунта на животните в една ферма срещу техния стопанин. Те започват да се самоуправляват. Измислят си няколко демократични правила, които всички трябва да спазват. Най-важното от тях е „Всички животни са равни“. Ала постепенно прасетата във фермата вземат властта и го дописват така: „но някои са по-равни от другите“.

Най-страшното за един политически „Пениуайз“ не е гневът, а активният разум. Най-опасният хоризонт за Пеевски и ДПС – Ново начало е високата избирателна активност. Защото тя разбива механиката на страховитите малцинства. Колкото повече хора гласуват, толкова по-къси стават конците на задкулисието. Страхът се храни от апатията, демокрацията – от участието.

И тъкмо тук цикълът се затваря като в роман на Стивън Кинг. Чудовището се свива, когато бъде осветено. Не от прожектора на институциите, които у нас отдавна са овладени, а от фаровете на гражданската ирония. Клоунът рязко губи силата си, когато бъде разказан като шега. И докато обществото продължава да се смее – Пениуайз няма да порасне.

Стефан Минчев