01.08.2019 | 10:02
Мартин Петров направи шокиращо признание
Никога не съм се приемал като легенда на ЦСКА, обясни Марто

Откровен докрай. И изключително земен. Такъв е Мартин Петров. Ще се убедите в интервюто, което даде пред БЛИЦ. Марто направи признание, което малко хора биха сторили. С ръка на сърцето заяви, че не се чувства легенда на ЦСКА. Той разкри любопитни неща от миналото си, както и от настоящето. Накрая нямаше как да не поговорим и за скандалния случай с него, след като беше „ужилен” с над 3,5 милиона лева.

-Марто, здравей. Разкажи на нашите читатели с какво се занимаваш в момента?

– С мързелуване (смее се). Шегувам се. С нищо особено не се занимавам. Изучавам висшето си образование в НСА. Същевременно помагам в агенцията на Лъчо Танев, но не като типичен мениджър, тъй като не съм такъв, а с контактите и връзките, които съм натрупал през годините като футболист. Същевременно заедно с Бербатов се подготвяме за лицензите, които ще ни бъдат необходими един ден, ако се захванем с треньорския занаят. През зимата се надявам да вземем А лиценз, а след това и по-горното ниво – Про Лиценз. Поддържам връзка с някои от клубовете, в които съм играл – Манчестър Сити и Атлетико (Мадрид). Ако изскочи някой ден работа там, може и да започна.

-Къде, в Сити или в Атлетико?
-Да, защо не. Виж обаче, бързам да уточня, че аз не съм от хората, които слагат тигана на котлона, преди да са хванали рибата. Първо ще трябва да се сдобия с лиценз и чак тогава смятам да стартирам от най-ниските нива на треньорската професия. В Сити и в Атлетико примерно, колкото и да съм им симпатичен, не могат ей така да ме вземат и назначат на работа без необходимата документация.
Някои си мислят, че като си бил дълго време футболист, после лесно ще станеш треньор. Разликата обаче е огромна. Коренна е. Но натам съм се насочил, защото с друго не мога да се занимавам. Няма как да стана примерно пианист или диригент. Футболът е моето призвание.

-Как са двете ти дъщери – на колко години станаха?
– На 15 и 14 години. Тийнейджърки. Добре са, учат в Мадрид. Владеят перфектно испански и английски. Те са моята гордост. Радостен съм, че ги възпитахме добре. Не ни създават никакви проблеми и са доста зрели и умни за възрастта си.

-А родителите и брат ти как са?
-Добре са. Крепят се. Баща ми имаше повече здравословни проблеми, но сега е окей. Брат ми също е добре. Нашите родители ни възпитаха по прекрасен начин – да сме добри хора, да бъдем честни. Това съм се опитал да го предам и на дъщерите ми. Да ги възпитам така, както ме възпитаха родителите ми. Но, ако трябва да съм откровен, май това не помага в днешния живот.

Май успяват повече тези,
които лъжат и мамят…

Иска ми се да не е така, но има доста примери, които ни показват, че за огромно съжаление съм прав…

-Ще те пренеса за кратко в миналото и после отново ще се върнем в настоящето. Кой те записа да тренираш футбол?

-Записа ме баща ми, тъй през летните ваканции по цял ден играех футбол във Враца. Тогава имаше площадки, игрища. С целия ми респект към всичките ми първи треньори, но доста неща в А и Б-то на футбола ги научих от улицата. Един вид самоук бях.

-Защо стана цесекар?
-Цялата рода е от ЦСКА. Цялата начело с баща ми. Но сега уточнявам – аз не съм станал цесекар по задължение, защото видите ли всички в рода са от същия отбор. Просто ЦСКА със Стоичков, Пенев и Костадинов ме грабна в онези години. Влезе в сърцето ми. Влюбих се в червения отбор. Стоичков меко казано ми беше кумир. Помня мачовете с Рода, с Барселона. За мое щастие след време се запознах с Ицо и бяхме съотборници.

-Как хвана окото на ЦСКА?
-Наблюдавали са ме с екипа на Ботев (Враца), а и бях в юношеския национален отбор. Във Враца във „В” група се изявявах силно. Тогава нивото в третото ниво на футбола ни беше голямо. Не е като днес – блъскане, ритане, побоища и селски изпълнения.
Ще уточня нещо, понеже много се спекулира кой ме бил открил и кой ме бил довел в ЦСКА. Връзката я направи Цветан Йончев, който, знаете, че е легенда и на двата клуба. По същото време на „Армията” играеше друг бивш футболист на Ботев – Илия Войнов. Той е казал добри думи за мен пред треньорския щаб и ръководството.

-Помниш ли деня, в който се озова на „Армията”?
-Да, как да го забравя, като беше на рождения ми ден – на 15 януари 1997 година. Бяхме заедно със Стилиян Петров. Той обаче, макар и да сме набори, имаше по-голям опит от мен с екипа на Монтана. Аз, с извинение, гледах като момче, напълнило гащите, когато влязох в съблекалнята. Направо изгубих ума и дума. Кой знае как съм изглеждал –

някакъв пикльо, който
идва от „В” група
направо в ЦСКА

Но всички ми подадоха ръка. Държаха се отлично с мен – най-вече Илия Войнов, а и останалите начело с Ивайло Андонов, Добри Митов, Зафето, Филипов, Нанков. Трябваше ми време за адаптация. Аз, както се казва, от Враца не бях излизал. И сега – хоп в ЦСКА. Леле, мале! Не беше за вярване, честно! Не беше и лесно. Никак! Но никога не се оплаквах на никого и не търсех оправдание. Сега, като чета и слушам – все се оправдаваме ние българите. Все други са ни виновни. Все гледаме в канчето на другите. На един треньорът му виновен, на друг – директорът, на трети липсата на топла вода в квартирата, на четвърти – мръсният въздух и шумът му пречат. Ти си дошъл на новото място не да се шириш в лукс и да си живуркаш, а да тренираш и да си изкарваш парите с футбол. Ако почнеш с оправданията и с това, че други са ти виновни, доникъде няма да стигнеш! Ако си добър на терена, ако имаш потенциал и си здрав, никой няма да те спре. Ще се наложиш и ще се докажеш. Пък даже и треньорът да не те харесва, започнеш ли да вкарваш голове, ще те заобича, къде ще ходи… Ама така е…

-Вярно ли е, че преди ЦСКА да те продаде на Сервет през януари 1999 година, е имало оферта за теб от друг чуждестранен клуб?
-За първи път чувам. Но сега ще разкажа как разбрах за офертата на швейцарците. В края на ноември 1998 година станахме за резил – паднахме с 0:8 в Ловеч. Това е най-срамната загуба в историята на ЦСКА. После есенният полусезон свърши и аз се прибрах във Враца. В първата седмица не смеех да изляза на улицата от срам. Често се връщах назад по време на мача, преживявах отново всичко, което се случи на терена. Кошмар голям… Няколко дни, преди да започнем подготовка, значи в първите дни на януари 1999 година, се връщам вкъщи. Не помня къде бях ходил – някъде навън с приятели. На вратата ме чакаше майка ми: „Марто, Емил Данчев те търси. Каза да му звъннеш”. Аз изтръпнах, направо пребледнях. Викам си:

„Айде, гонят ме.
След срама в Ловеч
са ми били шута!

Всичко приключи с ЦСКА, с кариерата ми”. Звъннах на Емил Данчев и докато чаках да вдигне, какви ли не мисли ми минаха през главата. Доста се бях стресирал, признавам си. Вдига обаче той и ме застреля с топновината:. „Стягай се, дойде оферта от Сервет. Нещата са сериозни!”. Леле, мале, каква стана тя. Аз си мисля, че ме гонят и ще ме върнат в Ботев или ще ме забият някъде другаде в провинцията, а то трансфер в чужбина. Веднага се обадих след това и на Лъчо Танев и разбрах, че работата наистина е сериозна. Не че не вярвах на Емо Данчев, напротив, но Лъчо все пак ми беше мениджър. Пък и друго е да го чуеш от още един важен човек. След силните ми изяви с ЦСКА в евротурнирите през есента, когато отстранихме Белшина, Молде и Сервет, а после играхме с Атлетико (Мадрид), явно съм бил хванал окото на швейцарците. Така колелото се завъртя и животът ми се промени и тръгна рязко в друга посока – положителна.

-Като замина за Швейцария, знаеше ли езици?
-Моля??? Какви езици, човек, нищо не знаех. Грам. Тогава се сещах как баща ми, като бях малък, все ми говореше: „Футбола си го гони, следвай го, но вземи научи езици, че един ден ще ти потрябват!”. Ама кой да го послуша, братче. Аз си гонех топката като малък и за друго много, много не мислех. В Женева се говори френски и доста трудно ми беше в началото. Така беше и после в новите отбори в кариерата ми. Където и да отивах, не знаех грам от местния език. Виж днес най-добре се справям с испанския и с английския, но не ги знам перфектно. Няма и как да ги знам идеално. А немският и особено френският тотално съм ги забравил. По-точно – забравил съм малкото думи, които знаех от тях.

-Играл си в три от топпървенствата на Европа – Германия, Англия, Испания. Какви са приликите и разликите между тях?
-О, трудно мога да ти отговоря на този въпрос. Всяко първенство си има своята специфика. Разликата е в подготовките. В Германия адско тичане. Късаха ни от бягане, беше страшничко. Направо губиш ума и дума от натоварванията. После в Англия – пълен кеф. Нищо общо. Разцъкаш на тренировка, потичаш малко и край. Но това беше преди. Беше по мое време. Сега знам, че в Англия са доста интензивни тренировките и вече залагат на бягането и физическата подготовка. И то доста.

-Може ли да направиш сравнение между германските, английските и испанските фенове?
-В Англия атмосферата е страхотна. Няма паднали сме, загубили сме – стадионите са винаги пълни. Никой не те псува и ругае при негативен резултат. Виж в Испания са много по-темпераментни. След една черна серия с Атлетико (Мадрид) ни свършва тренировката и какво да видим –

колите ни надраскани
здравата, огледалата
ни изпотрошени

Аз също бях от потърпевшите. В Германия бяха по-спокойни феновете. След едни загуби от Волфсбург, когато бяхме на ръба на изпадането, ни причакаха стотина човека. Първо се стряскаш, няма как, но после разбираш, че хората само искат да си поговорим, да разберат причините за негативните мачове. Никой не ни е псувал или ни е хвърлял кенчета с бири по главите.

-Четирите ти гола за Волфсбург в мача с Майнц 05 няма да ги забравиш, нали?
-Никога! Любопитното е, че тогава треньор на Майнц 05 беше Юрген Клоп. А не знам дали е известно на широката публика,

но Клоп ме искаше в
Борусия (Дортмунд),

когато преговарях с Болтън. Аз обаче предпочетох да остана в Англия и да не сменям страната. Най-вече заради децата, които тъкмо бяха тръгнали на училище. Болтън все пак беше част от Висшата лига. По ирония на съдбата още същия сезон Дортмунд стана за първи път шампион начело с Юрген Клоп, но аз не съжалявам, че не избрах жълто-черните.

-Защо нямаше твой бенефис в ЦСКА или въобще?
-Честно, аз не съм искал да правя бенефис. Това го правят хора, които са постигнали нещо много във футбола.

-Мисля, че проявяваш излишна скромност?
-Не, не. Аз съм реалист. Аз какво съм постигнал във футбола – шампион на Швейцария и Купа на Швейцария и до там. После нищичко не спечелих. Да, играл съм във Волфсбург, Манчестър Сити, Атлетико (Мадрид), Болтън и Еспаньол, ама там такива като мен са минали десетки. Виж, аз съм здраво стъпил на земята. Не летя в облаците. Не съм Агуеро с 200 мача и 200 гола. Като прочета, че съм легенда на ЦСКА, и ми става неудобно, честно ти казвам! Каква легенда съм аз – нямам даже 60-70 мача за тима, нямам даже 20 гола.

-Марто, ти ме застрелваш с левачката. Какво е това шокиращо признание от теб, че не си легенда…
-За някои може да е шокиращо, но за мен не е. Аз ти говоря това, което го мисля. Така чувствам нещата, откровен съм, защо трябва да се правя на голямата работа. Щото има и такива – идват, ритат половин сезон на „Армията”, бият два тъча и три корнера, а

после ходят като
императори

из родния си град и се тупат по гърдите, че са легенди на ЦСКА. Казах ти – не „плувам” из розовите облаци.

-Чакай сега обаче. Нека уточним нещо. Нямаш много мачове за ЦСКА, защото те продадоха твърде млад на Сервет и откъдето после тръгна кариерата ти нагоре. Достигна чак до Ман Сити и Атлетико (Мадрид).
-Така или иначе не съм легенда на ЦСКА. Мисля, че не заслужавах името ми да се появи на Алеята на славата в Борисовата градина. Не, не, не се учудвай. Това е истината. Я виж само какви имена са изредени там. Да не ги изброявам всичките. Те са големите герои на ЦСКА, на които шапка свалям. Хора с титли, с рекорди, с много мачове и голове, с европейски успехи – полуфинали, четвъртфинали.
Има обаче неща, които ме радват. Хората в чужбина не са ме забравили. Това страшно много ме топли. Ето скоро бях в Манчестър Сити – посрещнаха ме повече от радушно. Изгледах няколко тренировки на Гуардиола, евала на този човек. Тренировките му са за чудо и приказ. В Сити приятно ме изненадаха, след като

ме поканиха да взема
участие в бенефисния
мач на Венсан Компани,

който ще се състои на 11 септември.
-Ти си последният българин, вкарал гол за националния на голям форум. Защо от 2004 година до днес все не успяваме да се класираме нито на европейско, нито на световно първенство.
-Темата е голяма и дълга. Трябва да се работи с децата и юношите. Не откривам топлата вода, но това е истината. Проблемът обаче е, че само си говорим, а никой нищо не прави. Всеки го казва и си чеши езика, но не се действа. Необходимо е всички да са като един здрав юмрук – държава, БФС и клубове. Да се направи концепция и да се даде път на младите. Само не ми казвайте, че нямаме добри млади футболисти. Имаме доста диаманти, въпросът е да бъдат шлифовани. Ето това е майсторлъкът, който ни липсва – да си шлифоваме диамантите. Футболът ни не е в добро състояние. Вижте националния отбор. Може ли Косово да ни надиграе и да ни бие. Не само да ни победи, но и да ни надиграе насред София. Някои казват и ме упрекват, че само приказвам и питат защо аз не се захвана да помогна на футбола. Отговарям директно – не съм готов, нямам все още нужния капацитет. Това, че имам 90 мача за националния отбор, не означава, че имам сили да разреша глобалните проблеми на футбола.

-Това, че имаш 90 мача в националния отбор, обаче те прави легенда на България…
-(смее се). Стига, стига… Казах, каквото трябваше да казвам.
– И накрая – защо съдът спря делото, което заведе срещу „Уникредит” заради изчезналите 3,8 милиона лева?
-Поради липса на достатъчно доказателства. То обаче ще бъде възобновено рано или късно и аз съм сигурен, че правдата ще възтържествува. Аз още преживявам случилото се. Това беше огромен кошмар. Това беше нещо повече като гръм от ясно небе.

Тези милиони не
съм ги откраднал,

а съм ги спечелил по честен път – с труд, пот, талант и себераздаване на футболния терен. Не пожелавам и на най-големите си врагове, това което се случи с мен – да ме измамят и същевременно да се опитват да ме изкарат мене лъжец. Първоначално смятах, че няма да се стигне до дело, но… Както и да е… Вярвам в българското правосъдие.

РУМЕН ИЛИЕВ/БЛИЦ СПОРТ

Loading...
оставете коментар

МИГNews.info не носи отговорност за коментарите на потребителите.
Коментарите подлежат на модериране.
Правилата за коментиране