Христо Комарницки е български карикатурист. Работи във в. Сега, съосновател на сатиричното издание „Прас-прес“
Г-н Комарницки, къде е границата между професионалната отговорност на карикатуриста и свободата да се изразява?
Професионална отговорност е да няма граница.
А когато отидем отвъд тази граница?
Отиваш в Турция.
Кога смешката се превръща в обида?
Всяка карикатура може да се разглежда като обида. Защото карикатурата се занимава с някакви изкривявания на човека. И от тях произлиза някакъв смях.
Това не е ли обида към вас самия, защото ви превръща в човек, който обижда останалите непрекъснато и осъзнато?
Не, щом ми харесва да го правя, не ме обижда.
И все пак не прекаляват ли карикатуристите от „Шарли ебдо“?
Какво значи да прекаляват? Те си вършат работата, правят каквото искат.
Но дори и в най-либералните разбирания за свободата има граници на това да правиш каквото искаш.
В „Шарли ебдо“ печатат всичко, което хартията може да понесе. В момента нямат нужда дори и от пари. Те не рисуват карикатури, за да печелят, а го правят, защото смятат, че е добре.
А вие бих опитвате ли да правите всичко, което искате?
Опитвам се, друг е въпросът дали успявам. Но трябва да имаме предвид при какви условия живеят карикатуристите на „Шарли ебдо“. Те не водят нормален човешки живот. Непрекъснато са под охрана, в страх за своя живот.
Това може ли да радикализира един творец, да стигне до края на своята откровеност заради болката, в която живее?
Най-вероятно, да. Но едва ли гледат на това, което правят, като на някакво изкуство. Те упражняват свободата да се гаврят с абсолютно всичко без ограничения. Като същевременно те влагат и много идеи, не го правят самоцелно. Много хора си мислят, че просто седят и се подиграват. А имат идеи, които се опитват да прокарат. Дори и тези прословути карикатури на Мохамед не са обидни към самия пророк. В техните рисунки той е по-скоро жертва на радикалния ислям. Така се борят срещу екстремизма, дали ще е религиозен, икономически или културен.
Защо обаче „шарлитата“ звучат като радикални атеисти? Накрая се получава една борба на двете крайности – радикали срещу фундаменталисти.
Погрешно е впечатлението, че се оборят срещу самата религия. Ако осмивам нашата църква, това не значи, че съм против християнството. Един терорист, ислямист, не представлява исляма, нали?
Така е, но и вие не сте рисували Светата троица в момент на съвокупление?
Да, искат да покажат, че са свободни да го правят. Но това е типично френско. Даже Франция по някакъв начин се гордее с тях. Всяка сряда на всяка вестникарска будка има голям куп „Шарли ебдо“. И това е много странно, дори тъжно, защото преди да стане атентатът в редакцията му (януари 2015 г., бел ред.) , „Шарли ебдо“ бе вестник с много малък тираж, маргинален докрай, на който никой не му обръщаше внимание. Този атентат ги превърна в мъченици, герои. Такъв образът на разстреляните карикатуристи, въпреки че бяха добри и известни, много обичани. Те са изобразявани на графити по улиците, организират се чествания в тяхна памет.
Вие бихте ли живели техния живот – на тези карикатуристи, които в момента рисуват под охрана и се страхуват за живота си?
По-скоро държавата се страхува да не им се случи нещо. Но сигурни бих, да, ако се налага. Те са като на война.
Вие самият имате ли граници, които си поставяте? И никога не отивате отвъд тях.
Аз имам притеснения, че тук, каквото и да публикуваш, никой няма да му обърне никакво внимание, отколкото да се притеснявам за някакви граници. Защото никой не обръща вече внимание на нищо в медиите.
Защо никой не обръща внимание вече на нищо в медиите?
Не знам, не мога да си отговоря на този въпрос. Но вземете вестници като „Телеграф“ и „Монитор“, да не говорим за жълтата преса. Там може да пише абсолютно всичко и никой да не му обърне внимание. За какви граници може да говорим изобщо?
Имате ли притеснения, че карикатурата може да изчезна?
Не. Под или друга форма тя ще продължи да съществува. Винаги ще има някакъв хумор, графична сатира. Ще намери друга среда, други медии. Няма да изчезне. Винаги ще има хора, които ще искат да се шегуват, да се бъзикат, да провокират. Това, че ще намери други изразни средства, това няма значение.
В интервю един ваш американски колега – Дарил Кейгъл, сподели, че вече изпитва сериозна трудност да бъде разбиран от по-младото поколение, което не се интересува толкова много от политика. И не успява да открие смешката в политическата карикатура, защото не познава контекста. Има ли моменти, в които и вие се чувствате неразбран тук по тази причина?
Случва се, да. Но както не са политични, вижте каква активност имат в Щатите. Младите и в България не се интересуват всекидневно от политиката. Някои дори не знаят кой е премиер и президент. Не мога да определя дали това е добре или зле. За мен е лошо, защото трябва да си наясно. За тях обаче не е толкова важно, те гледат други неща в живота. А дали по този начин карикатурите ще станат неразбираеми – това не ме тревожи. Защото карикатурата има много нива на възприятие. В нея човек може да намери това, за което е подготвен. Може нищо да не знаеш за българската карикатура, но пак може да ти стане забавно, да хванеш някакъв виц в нея.
Г-н Комарницки, Вас какво ви ядосва?
Ядосва ме, че нищо не можем да променим толкова години.
Защо не успяваме?
Не знам. Защото обществото като мнозинство не го иска. Не желае да променя.
А Вие как виждате промяната?
Според мен България трябва бързо да се модернизира във всевъзможни посоки. Но затова трябва да се правят тежки реформи. Например, трябва да се съкрати драстично администрацията. Да се въведе електронно управление. Но тези, които управляват, знаят, че ще си отреждат клона, на който седят. А тези, които избират, знаят, че ще останат на улицата. И едните, и другите не желаят това да се случи. По този начин ние не се променяме като общество. Ето това ме ядосва.
По какво си личи, че Комарницки е ядосан през неговата карикатура?
Малко по-експресивен е рисунъкът, хуморът е по-хаплив, рисунката по-брутална. Ако щеше – дори е по-обидна.
Къде скрихте пиленцето, защо то вече не се появяват на карикатурите ви?
Не знам къде се изгуби (смее се). То се появява на периоди. Трябва да видим дали не е в топлите страни.
Каква е неговата символика?
Пиленцето е алтер его на автора. Навремето имаше един голям американски карикатурист – Пат Олифант, австралиец, който е много известен в САЩ. Той дълги години имаше едно малко патенце до подписа си, което много ме впечатляваше. Може би оттам съм го взел.
Кой е най-трудният политически персонаж за рисуване в днешно време?
Тази безлична маса от нивата под лидера. Те всъщност са не по-малко вредни. Нямат изявени физиономии и лица, но те замислят много неща. Мога да дам за пример шефката на прословутата Комисия за защита на конкуренцията. Публиката не я знае, но с бездействието си толкова вреди, че и Бойко Борисов не е нанесъл такива щети за трите си мандата. Или пък членовете на Висшия съдебен съвет. Сигурен съм, че никой не им знае физиономиите. И, ако седна да ги нарисувам, никой няма да ги познае. Трябва да напиша отдолу табелки с имената им. А като отбор са толкова вредни, че едва ли има по-вредни от тях в момента. И някой път ще седна да ги нарисувам. Има едни такива хорица, които се спотайват, те са непопулярни, но от тях зависят много неща.
Защо рисувате Бойко Борисов толкова дебел?
Защото преяде с власт. Като преяде, човек и става дебел. Второ, той така или иначе натежа физически, окръгли се. Нали трябва да прилича на Шиши. С какъвто се събереш, такъв ставаш.
Ядосват ли се, че така ги рисувате?
Да, мисля, че се ядосват.
Усмихвате се.
Смешно е, да. Това да се дразниш на някакви рисунки ми се вижда много инфантилно. Не подхожда на зрели хора да се ядосват на рисунки. Не го разбирам. Особено хора с претенции, че са по-интелигентни, по-опитни. Да речем по времето на Цацаров (бившият главен прокурор Сотир Цацаров, б.р.) „Прас-прес“ беше забранен в прокуратурата. Това са ми го споделяли прокурори. Ето това не го разбирам.
А има ли чувство на удовлетвореност от това, че тези, които са на власт, не възприемат добре вашите карикатури?
Не, няма. Не стига до мен толкова често и тази обратна връзка.
От какво се страхувате?
От различни неща. Началото на 90-те години се страхувах да не се върне старият режим и да изчезне тази свобода, която се отпуши изведнъж. Страх ме беше да не спрат изведнъж вестниците, свободата. Но този страх отмина. После се страхувах, че изведнъж ще спрат да ми идват идеи и няма да мога да рисувам повече (смее се), това също го преживях. Имало е моменти да се страхувам физически, да не дойде някой да ме набие. Има такива мрачни периоди като времето на Филчев, мутренски години. И когато се появи и някакво политическо напрежение в обществото, има някаква тревожност.
Сега такова време ли е?
В момента не. Но ето сега се страхувам, че ще започна да се контролирам какво рисувам около това напрежение с карикатурите на Мохамед. И това е много дразнещо. Аз нямам повод да рисувам Мохамед, но самата мисъл, че ще се самоогранича да не го правя, не е приятна.
Има ли моменти, в които да се притеснявате, че публиката ще спре да ви харесва?
Не искам да се харесвам на някаква публика. Нямам нищо против да я дразня и да я ядосвам, ако се налага. Искам да казвам непопулярни неща.
Това не ви ли вкарва в ролята на човек, който е контра на всичко?
Не, аз не го правя, за да съм контра. Аз за всяка позиция имам аргументи. И не съм непременно опозиция на нещо. Но такова впечатление се създава, защото няма положителна карикатура, която да подкрепя нещо. И това създава усещане, че съм непрекъснато контра.
За какво мечтаете?
За големи тиражи, за повече време да рисувам.
Ако Христо Комарницки трябваше да направи портрет на художника като млад, как би изглеждал той?
Да е максимално отворен, да носи бунт, да иска да руши и да създава. Да е свободен. Това е най-голямата илюзия, да си свободен.
А вие свободен ли сте?
Опитвам се, не зная дали съм.
