Бруталното убийство на 37-годишния Георги Кузев от група пловдивски тийнейджъри взриви социалните мрежи, установи проверка на Mignews.info. Втори ден се леят становища и позиции срещу децата, убили мъжа на Младежкия хълм.

Ето и част от тях:

Убили човека като животно, даже и животни не умират така. Взели му парите и хладнокръвно се натъпкали с дюнери след убийството. Това не са деца, това са психопати. При това говорим за ученици от елитни гимназии, продукт на елитно образование у нас. Какво ли възпитава не-елитът тогава?! Поколението на локалите.

Юлия Ал-Хаким

Не знам какви са убийците от Пловдив и какви мотиви или отклонения имат. Всичко това следва да се установи от специалисти. Факт е обаче, че обществото масово насърчава, възпитава, дори насъсква децата си за подобен род престъпления.

Не мога да изброя случаите, в които най-обикновени хора, в ежедневен разговор заявяват неща от сорта на „в Америка ако някой ти мине оградата можеш да го убиеш“, „ако ми влезне в мазето стрелям и не ми пука“, „еди кой си (предполагаем престъпник) трябва да бъде пребит“. „Порядъчни гражданй“ бленуват да раздават справедливост като Клинт Истууд в „Непростимо“…банална, ежедневна ситуация, от години е така.

И какво сега, ще се правим на изненадани и шокирани? Онзи гологлавия, самозван „ловец на педофили“ насърчавахте ли го или да? Помните ли, когато един чичо уби човек в гръб за касетка с буркани и всички го защитаваха? Случаите не са един и два и не са изолирани деяния на „психопати“, масов модел на поведение е.

Тодор Николов

Лепенето на етикети, като „изродчета“, „сган“, „измет“, призивите за линч и произнасянето на крайни присъди при липса на основни факти са симптоми на същата обществена патология, довела до жестокото убийство, за което са арестувани тийнейджъри в Пловдив.

„Моралът“ във фейса по правило се крещи и налага с настървението на средновековна тълпа, независимо в коя посока.

Ако изнесената вчера официална версия за ужаса в Пловдив се потвърди в съда, накрая ще се окаже, че група деца са наложили „морала“ си в реалния живот по същия болен начин, по който възрастните масово го правят виртуално. А и по кръстовища, паркове, опашки… И в парламента.

Борис Митов

Страх ме е за моите деца

Страх ме е от връстниците им. И понякога ме е страх дали ние, родителите, изобщо разбираме какво се случва с децата ни, докато растат пред очите ни.

На 17 нашите големи „бели“ бяха да съберем по лев и петдесет за водка и степче. И това се случваше веднъж на високосна.

Със сигурност не сме били ангели. Лъгали сме къде сме, прибирали сме се късно, правили сме тъпотии и сме били убедени, че нашите родители нищо не разбират от живота.

Но не помня някой да е намирал за забавно да измъчва човек.

В Пловдив младежи са примамили мъж на среща. Според казаното в съда са бръснали веждите му, гасили са фасове по тялото му, рисували са свастики върху него, плюли са го, душили са го и са го пребивали. Той се е молил да спрат, а те са продължили. Счупили са ребрата му, разкъсали са бъбреците, черния и белия му дроб. После са снимали направеното. Публикували са го. Според съда дори са изпитвали гордост.

Накрая са взели 30 евро от човека, когото току-що са пребили до смърт, и са си купили дюнери. На 17. Това последното не мога да го побера в главата си. Да гледаш човек как се моли за живота си, да го убиеш с бой и след това да отидеш да си купиш дюнер. Сякаш просто сте приключили с някакво занимание и е време да хапнете.

И започвам да се чудя къде точно се случва това счупване в едно дете. Не знам дали нашите родители са сядали да ни говорят специално за морал. Не помня някой да ми е изнасял лекции за емпатия, човечност и ценността на човешкия живот. Може би просто сме ги гледали. Гледали сме как се отнасят към възрастните си родители, към съседа, към човека в магазина, към по-слабия. Може би някак неусетно сме разбрали, че има неща, които просто не се правят.

И затова днес не знам къде е проблемът. В социалните мрежи ли е, където унижението на другия се превръща в съдържание? В апатията ли е? В родители, които са толкова уморени, заети или отчуждени, че вече не знаят какво има в главата на собственото им дете? В лошата компания и онзи момент, в който групата изключва собствената ти съвест? Или има деца, в които по някаква причина емпатията просто не се развива така, както очакваме?

Не знам. И това ме плаши ужасно много като родител. Защото най-лесното е да прочетем тази история и да си кажем: „Това са психопати. Моето дете никога.“ Само че те са нечии деца.

В момента.

Някъде има майка и баща, които трябва да живеят със знанието, че детето им е способно на това. Родители, които вероятно са го водили за ръка на първия учебен ден, чакали са го да се прибере вечер, тревожили са се дали е яло, дали е добре, дали някой няма да го нарани.

И сега трябва да приемат, че тяхното дете е било човекът, от когото друг родител би искал да предпази своето.

Тази мисъл ме ужасява. Искам да вярвам, че ако един ден моите деца са в компания и някой падне на земята, те ще бъдат тези, които ще го вдигнат. Че ако всички снимат, те ще приберат телефона. Че ако всички викат „удряй“, те ще имат достатъчно собствен морал да кажат „стига“. Но вече не мисля, че това може да се остави на случайността.

Може би трябва много повече да говорим с децата си не само за оценки, успех, опасностите в интернет и каква професия ще имат един ден, а за онези съвсем стари думи, които сякаш решихме, че се разбират от само себе си: съвест, милост, добро и зло. Затова, родители, говорете с децата си. Бъдете до тях. И когато са на 5, и когато са на 15, и когато вече ви казват, че нямат нужда от вас.

Знам колко е трудно. Знам, че нямаме време, че работим, тичаме, прибираме се уморени и понякога единственото, което искаме вечер, е всички да са нахранени, изкъпани и най-после да стане тихо. Знам и любимото ни оправдание, че нашите родители не са говорили толкова с нас, а все пак сме пораснали.

Само че времената са други. Нашите деца растат в свят, в който телефонът им може да е пълен с насилие, унижението може да носи лайкове, а една компания за няколко часа може да премести границата на допустимото толкова далеч, че накрая детето да не я вижда. Затова говорете с тях. Не само за оценките, къде са, с кого са и в колко ще се приберат. Питайте ги какво гледат, на какво се смеят, кое ги ядосва, кого мразят, кой е унижаван в класа им, какво правят приятелите им и какво биха направили те, ако всички около тях започнат да правят нещо жестоко.

И най-вече бъдете там достатъчно, за да забележите, ако детето ви започне да се превръща в човек, когото не познавате. Да си само на 17, да гледаш как един човек се моли за живота си, да го пребиеш до смърт, да вземеш 30 евро от него и след това да си купиш дюнер, означава, че някъде по пътя нещо страшно се е счупило. И като родител не мога да си представя по-важна задача от това да направя всичко по силите си това да не се случи с моите деца.

Виргиния Накова

Не е за вярване…

Ужасяващотото е, че не са само 5-мата, а организирана банда с още деца, които се установяват… всичко е било планирано, обмислено и целенасочено и търпеливо изпълнено.

Защо на тези чисти и светли детски души, както ги приемаме не са помислили да помагат на самотни възрастни хора, на други деца- болни или в неравностойна позиция, помощ на производители с прибиране на реколтата…? Явно родителите нямат време и ще е добре да се помисли от държавата/училището за смислени организирани занимания през лятото…

Светлана Георгиева

Мисля си за тези деца-убийци от Пловдив и изнесените днес данни за жестокостта, която са проявили към жертвата. Това не може да им е първо престъпление. Няма начин.

Вероятно са тормозили съученици и приятелчета, но им е станало скучно и са ескалирали. Вероятно в училищата им са знаели за това. Вероятно и родителите им са получавали оплаквания. И никой не е реагирал. Извършили са убийството посред бял ден, без особено да се крият. Даже са се хвалили в социалните мрежи. Това е чувство за безнаказаност, а то се добива, когато непрекъснато ти се разминава.

Понеже до немного отдавна преподавах на тийнове, помня това усещане за безнаказаност у тях. И то е следствие от прочутия закон, според който ученикът е приход, а учителят – разход. Те знаят, че никой не може да ги изгони от училище, защото директорите не обичат да се разделят с приходи. Учителят е прежалим, ученикът е куче-касичка. Те са наясно с това.

Една ми викаше: „Ще те изгоня от това училище, ма!“ Псували са ме в час, говоря с родителите, няма последствия. А директорът ми вика – ами не им е интересно в твоя час. Аз не ходя да им правя интересно, а да ги науча, а от тях се очаква да полагат усилия. Системата „парите следват ученика“ ги отучи да полагат усилия.

Това са горчивите плодове от сбъркания подход към децата. Няма дисциплина, трябва да ги „приобщаваш“. Няма усилия, трябва да им правиш „интересно“. Няма и наказания. Не можеш да ги гониш от час, ако ти пречат. Те свикват с тази безнаказаност. А помня една сентенция, която ми се струва много важна: „Не строгостта на наказанието, а неговата неотменимост осигурява превенцията.“ На учителите им взеха възможността да наказват, и то неотменимо. И децата живеят в електронна игра, където всички имат множество животи.

Елена Кодинова