Заместник-председателят на ВМРО-БНД и бивш евродепутат е напрегната сутрин в събота и е минал през неприятна ситуация, която е завършила по най-изненадващ начин. Действието се е разиграло в центъра на София в района на бул. „Христо Ботев“.
Ето какво разказа Джамбазки:
Обикновено не споделям лични неща в социалните мрежи — винаги ми е изглеждало досаждащо, превзето и позьорско. В този случай обаче си струва.
Покрай два прекрасни семейни повода цяла сутрин тичам по магазини с безкраен списък за покупки — във всяка ръка по наръч пазарски чанти, ключове, карти, какво ли не.
Излизам от месарницата на бул. „Ботев“ и площад „Възраждане“, срещу Дома на военноинвалидите, колата паркирана пред Министерството на земеделието. Отварям някак си, товаря — къде с ръце, къде с крака — качвам се и потеглям по „Ботев“ към площад Македония, после надясно към сладкарница „Чочко“ на бул. „Македония“, за тортата.
Късмет — точно пред сладкарницата има свободно паркомясто. Спирам, влизам, вземам тортата, бъркам в джоба — портмонето го няма. Решавам, че е в колата, плащам с телефона, отивам обратно… няма нито портмоне, нито дявол.
Обръщам колата с хастара навън — разтоварвам пакети, подаръци, шейни, вдигам стелките, търся под резервната гума. Няма. И няма. Явно е изпаднало, докато съм товарил пред Земеделието.
В портмонето няма някаква велика сума пари в брой, кой вече носи суми в брой, но вътре са ми личната карта, шофьорската книжка, талонът, здравната карта, две български и две белгийски банкови карти, карта от Европейския парламент, разрешителни, ловен билет, карти за спортни центрове — целият цирк, който можете да си представите.
Връщам се там, където беше колата пред Министерството на земеделието. Който познава района и контингента, който го обитава, знае колко отчаяна задача е това. Ровя по кофите, надничам под колите, гледам около оградите — надявам се някой е изхвърлил поне документите. Нищо. Нула. Nada.
Отивам в Трето районно — бул. „Ботев“ е под този район на Софийско градско. Служителите – любезни и съчувстващи, но погледите им бяха недвусмислено съжалителни. Работата – повече от ясна. Гоним Михаля.
В този момент телефонът започва да звъни настойчиво. Затварям няколко пъти, докато диктувам ЕГН, описвам факти, обстоятелства и загубени вещи. Телефонът продължава да звъни. Извинявам се на офицера, който обработва сигнала ми, вдигам — портмонето е намерено.
Непознат мъж, който е намерил портмонето, видял е името ми в личната карта, сетил се е, че има позната, която навремето е работила с моята майка. През едни познати — други познати. Влизам в тази социална мрежа и виждам съобщение от дамата — документите ми са намерени, изпраща ми телефони и локации. Обаждам се, отивам — получавам всичко напълно непокътнато.
Често си казваме, че живеем във време и общество, в което всички са полудели и никой не си мърда пръста, за да помогне на другите — камо ли на напълно непознати хора.
Не е така. Има и такива българи.
Благодаря, Полина.
Благодаря, Димитре.
Напълно непознати за мен хора, които не ми дължат нищо, ми спестиха часове разкарване, бумащина, бюрокрация и куп главоболия. Още веднъж – благодаря.