Иво Христов е роден през 1970 г. в Истанбул. Завършва средно образование в „Атене Роаял“ в Брюксел и висше в юридическия факултет на СУ „Св. Климент Охридски“. Работил е като редактор и журналист в редица български печатни и електронни медии. Преводач е на множество романи на френски писатели. Автор на политическата биография на Франсоа Митеран – „Митеран: Между Волтер и Русо“, издадена на български език през 2000 г.
Създател на сдружение „Солидарна България“. През 2017 г. става началник на кабинета на президента Румен Радев. От 2019 г. е депутат в Европейския парламент. Владее френски, английски, руски и испански език.
„Борисов лъже всички в името на своето оцеляване“
– Г-н Христов, преди дни станахме свидетели на атака срещу президента Румен Радев от страна на прокуратурата. В края на м.г. заявихте в интервю, по повод на кризата около избора на главния прокурор, че страната има нужда от нова конституция. Как виждате този нов основен закон – трябва ли да има преразпределяне на правомощия между основните центрове на властта?
– Категорично считам, че сегашната Конституция е изчерпана. Ние сме в диктатура, която формално се представя като парламентарна република. Опитът за дискредитиране на държавния глава със СРС-та показва, че правото вече е мъртва буква и тъкмо институциите, които трябва да са стожери на властта, го нарушават. Категорично атаката идва от Борисов, главният прокурор не би подхванал подобна акция без неговата санкция. За съжаление дневният ред на България е претрупан с горещи кризи: безводието в Перник, ръст на цените (свинското поскъпна с над 50%), нарастваща несигурност. Всичко това отлага конституционните въпроси, но те ще трябва да намерят решение в близко бъдеще.
Трябва да има преразпределение на властовите отговорности. Да речем, през годините президентските правомощия бяха орязани, при това по недопустим начин. Той е най-легитимната фигура в държавата, но е с вързани ръце. Много скандални решения се прокарват чрез колективни органи, което води до невъзможност за реализиране на наказателна отговорност. Всяка година МС разпределя милиарден „бюджетен излишък“ без оглед на закона за бюджета. България не функционира според закона, а като сбор от корупционни и паралелни на институциите схеми. Тази власт не може да бъде санирана, трябва да бъде рестартирана. Това би дало и морален и поколенчески рестарт на българското общество.
– Властта в България започна 2019 г. с кризата с евтините имоти на управляващите, „Апартаментгейт“, а я изпрати и посрещна 2020 г. с водната криза в Перник и кризата с горенето на боклука. Как изглежда откъм Брюксел страна, която е в условията на перманентни политически кризи?
– Режимът на Борисов се радваше на надежден чадър от комисията Юнкер. Брюксел се кахъри за демокрацията в Полша и Унгария и се прави, че не забелязва далеч по-драматичната липса на законност в България. Правото на корупция ни е отпуснато срещу безрезервна подкрепа за действията на ЕК. Нашенското беззаконие обаче вече поражда хуманитарни кризи като тази с водата в Перник. Или пък тази с горенето на боклука на мафиотски фирми, която привлече вниманието на италианските власти. Не става дума за делене на пари под масата, за рутинно ограбване, а за кризи, които засягат пряко стотици хиляди хора. Европейските институции трябва да излязат от хипнозата. Фон дер Лайен не трябва да допуска Борисов да я употребява за статист в своите постановки за родна употреба.
– Резултатите от местните избори като че ли не оправдаха вашите, а и на други политици очаквания за край на управлението на ГЕРБ. Как си обяснявате устойчивостта на режима на Бойко Борисов в тези условия? Само за апатия на българското общество ли става дума?
– Апатията е основен фактор. Но не бива да подценяваме и масовите фалшификации. В съчетание с разните форми на натиск, сплашване, купен вот и прочее вече трудно можем да говорим за избори в България. Отсъствието на свободни медии бетонира статуквото. Ще разберете кой обслужва ГЕРБ по тезата „няма алтернатива“. Внушава се, че беззаконието, грабежът, корупцията, безводието и безправието са за предпочитане пред другото, сиреч БСП. Проповедниците на „няма -алтернатива“ правят невъзможна появата на алтернатива, защото осигуряват време и възможност на олигархията да овладее изборния процес. Същевременно „няма алтернатива“ звучи принципно, взискателно. Съдържа претенция за високи очаквания. Всъщност обслужва статуквото. Диалектиката на демокрацията е тъкмо в смяната във властта и санкционирането на прегрешилите. Дори да бъдат заместени от неубедителни конкуренти, защото тази смяна предотвратява изграждането на едноличен режим, срастването на управляващата партия с държавата. Дава възможност за периодична ревизия на хазната и действията на предходната власт. Действа дисциплиниращо на политическата класа. Но с любезната помощ на българските медии, на казионните ТВ коментатори, на десните и левите патерици на ГЕРБ, диктатурата е вече факт.
– Г-н Христов, казахте веднъж, че цялата външна политика на премиера Борисов е да разправя на руснаците как лъже американците и обратното. В светлината на заявлението на зам. държавния секретар на САЩ Дейвид Хейл, че те са против „Турски поток“, може ли да кажете кого последно излъга Борисов? Как България трябва да построи политиката си във връзка с този енергиен проект? Наблюдаваме ли фаворизиране на отношенията ни със САЩ, за сметка на тези с ЕС?
– Борисов лъже всички в името на своето оцеляване. Цената плащаме ние, гражданите. Външните фактори, САЩ, Русия, ЕС крепят Борисов, защото им е удобен със своята зависимост. Готов да обещае всичко на всеки. Но обещанията са взаимоизключващи се и часът на истината наближава. Знаете знаменитата мисъл на Линкълн: „Можеш да лъжеш целия народ за известно време. Можеш да лъжеш част от народа през цялото време. Но не можеш да лъжеш целия народ през цялото време“. Борисов лъга българите цели десет години. Това е тъжна диагноза за нашия народ, който не разобличава и не санкционира лъжата. Вече плащаме скъпа цена.
– Вие сте в центъра на европейската политика. Виждате ли промяна в трансатлантическите отношения, за които говорят редица наблюдатели? Ако да, то каква политика трябва да има нашата страна в условията на избор между Европа и Америка?
– Във външната си политика не трябва да избираме враг, дори когато някой ни тласка да го сторим. Трябва да търсим полезното сътрудничество. С всеки от партньорите – европейските държави, САЩ, Русия, Китай, Турция, страните от Близкия Изток – имаме терен за сътрудничество. В Европа в момента се вихри яростна русофобия, а покълва и американофобията. И двете са зловредни, защото избуяват на базата на безпросветност и предубеденост. Трябва да отстояваме европейския интерес и култура. Това не става с фобии, а с трезвомислие, добронамереност и твърдост.
Що се отнася до България, тук сме в състояние на държавен разпад и властта търгува с нашия суверенитет в името на своето оцеляване. Възстановяването на държавността минава през нова конституция, смяна на политическия персонал, възвръщане на законността и правовата държава.
– Г-н Христов, в контекста на посткримското напрежение между Русия и ЕС, и САЩ от друга страна, сме свидетели на своеобразна война на паметта. Страни от Източна Европа (основно Полша и Прибалтийските републики), като че ли чрез провокативни трактовки на причините и последствията от Втората световна война се опитат да преразгледат резултатите от този конфликт. Къде е мястото на ЕП в този случай? Верни ли са трактовките, че Европарламентът е по-скоро русофобско учреждение, което разпалва неприязън, отколкото да примирява вековни противници?
– Европарламентът упорства в грешките си. За разлика от Франция, да речем, чийто президент осъзна значението на Русия за Европа и подхвана конструктивен диалог, за разлика от САЩ, които все повече градят отношенията си на базата на реалполитиката, в парламента не се забелязва трезва оценка. Декларацията по повод пакта Молотов-Рибентроп е илюстрация на проблема. Впрочем вътрешната опозиция в БСП се опита да направи от нея интрига и посегна дори на свята тема като антифашизма. Аз гласувах въздържал се и намирам, че това е правилният подход. Най-напред декларацията осъжда фашизма, с което всички сме съгласни, това е и причината да бъде одобрена с огромно мнозинство от парламента. Нали не твърдим, че парламентът е пълен само с фашисти и ревизионисти? Но декларацията прави амалгама между фашизма и комунизма и внушава, че Втората световна е разпалена от два тоталитарни колоса, а нейни жертви са останалите държави. Това е непростима и удобна симплификация, която всеки грамотен човек отхвърля. Най-вече декларацията цели да върне историята на ВСВ в политическото поле. Моето мнение е, че Втората световна принадлежи на историците, които трябва да описват, анализират и дискутират темата. Декларацията не може да зачеркне великите произведения на литературата и киното – „Живот и съдба“ на Василий Гросман, дневникът на Ане Франк, книгите на Примо Леви, Виктор Франкл, дневниците на Константин Симонов, думите на Олга Бергхолц или филми като „Летят жерави“ на Калатозов, „Списъкът на Шиндлер“ на Спилбърг, „Извисяване“ на Лариса Шапитко или „Иди и виж“ на Елем Климов. Този културен масив ще оформи паметта за войната, а не манипулативните декларации. Такива винаги е имало и те не бива да бъдат превръщани в събитие. За съжаление декларацията породи гневни реакции, каквито целеше, и разпали война за паметта. Тя постигна целта си. Така Втората световна бе иззета от историците и върната за злободневна политическа злоупотреба.
Георги Георгиев, Дума
