„Една джипка се върти от месеци и обикаля в кръг. Където и да ходи джипката на Властта, все в кръг се върти. А в нея един Транспортер се мъчи да оцелее – и той, и пратките му, и умственият му багаж”.

Николай Милчев

Изтичащата година бе много лоша за повечето хора по света (не броим малцината, които увеличиха и без това несметните си богатства). Толкова лоша, че редакцията на „Тайм” избра задрасканото число „2020” за  корица на декемврийския си брой. Единственото „утешение” е, че е напълно възможно да се окаже по-добра от идващата 2021-а. Основната причина е ясна – ковид-пандемията и нейните здравни, икономически, социални и психологически последици. Но тази криза извади наяве и редица натрупвани с години недъзи.

При нас нещастието не дойде само – пораженията на биологичната зараза бяха усилени многократно от отдавна върлуващия у нас вирус на лошото, некомпетентно и корумпирано управление. Именно тази зловредна комбинация изкара стотици хиляди на улицата и доведе до окончателно делегитимиране в България и по света на властващата върхушка. Мнозинството от българския народ заяви, че повече така не иска да живее и поиска промяна. Тази оценка на ставащото в страната бе многократно установена от всевъзможни социологически проучвания и журналистически репортажи.

Във всяка нормална държава управляващите биха се съобразили с реалността и биха отстъпили пред категоричната обществена присъда. Но не и в България, където властта упорито се опитва да конструира паралелна реалност и да я наложи на обществото. Тъй като нямат нито аргументите, нито куража да застанат очи в очи с гражданите, властниците потърсиха спасение в друго измерение, в което цари спокойствие и благоденствие – една измислена мини-България на колела, въплътена в джипката на премиера и нейните абсурдни пасажери.

Джипкуването подмени работата на институциите и органите на властта, а отразяването му в социалните мрежи – конституционните механизми на контрол и отчетност. В купето на луксозното возило се вземаха и обявяваха еднолични решения за харчене на милиарди левове. Анализ на достъпните видеорепортажи от джипката показва, че само за пет месеца по този начин ББ е оповестил разходи за повече от два милиарда лева, които не са били обосновани с аргументи и към момента не са били узаконени с решение на съответен компетентен орган.

Още по-фрапиращо е, че и до днес такива еднолични решения се оправдават с необходимостта от „извънредни мерки във връзка с пандемията”, а на практика повечето разходи нямат нищо общо с нея (например, над 900 млн. бяха раздадени от прозореца на джипката за ремонт и строителство на пътища).

Ето един типичен епизод. След тържествена обиколка из Родопите джипката пътува към София. Премиерът шофира, но както обикновено става, не се интересува от правилата – автомобилът се движи в аварийната лента (нарушение на правилника за движение по пътищата). ББ коментира въодушевено: „Ето нови мантинели, нов асфалт, нова маркировка. Как се казваше тази маркировка, която свири? Шумяща? Измислете някое по-завързано име” (заръката е към заместник-министъра Нанков, обичаен багаж в пътешествията).

Джипката на властта се оказа и източник на прозрения за най-съкровените желания на мало и голямо. В едно велинградско село шофьорът-премиер спира до група деца. Следва кратък диалог: „Елате тука, бе, деца. Искате ли физкултурен салон? (Децата не са въодушевени от идеята.) „А какво искате?” (Децата прозорливо отговарят, че искат асфалт.) ББ обещава, че ще им направи, „за да си карат тротинетките”.

Джипката замести лабораториите и експертните съвети – именно в движение „големият учен” решаваше кога държавата да се затвори, а кога заразата „мъдро да се пусне да върлува на воля”. Но не пропускаше възможност да обвърже тази проблематика с любимите си магистрали. Така стана, когато реши да покаже на здравния министър и на директора на „Пирогов” поредния шедьовър на пътното строителство (новия път към Калотина). ББ решително пресичаше плахите опити на двамата професори да се изкажат по въпроси от тяхната компетентност, разясняваше предимствата на шумящата маркировка и накрая реши да блесне с философско-исторически познания. Така гордо обяви, че „Работата носи свобода” (цитирайки надписа на входа на концлагера „Аушвиц”). Още по-интересно е, че пресслужбата на Министерския съвет реши да успокои разбунената по този повод общественост, като поясни, че „премиерът е знаел какъв източник цитира”.

Както личи от друг епизод на сериала „Голямото джипкуване”, возилото, управлявано от премиера, може да замени едновременно дейността на няколко министерства, по-точно – тези на външните работи, околната среда и културата. Този път в ролята на пасажер влиза (или по-точно, е напъхан) не кой да е, а посланикът на САЩ н.пр. г-жа Херо Мустафа. След издържаната във висок протоколен тон покана („Херо, Ела тука”), ББ, карайки джипката, решава да се похвали със знаменитостите, които са имали щастието да го придружават: „Херо, тука съм возИл Дейвид Камерън, Ердоган, Виктор Орбан, Антонио Таяни, Доналд Туск”. Г-жа Мустафа наивно пита  „Уау, по този път ли?”. Следва уточнение: „Тука, на твоето мЕсто”.

Опитът на посланик Мустафа да завърже дипломатичен разговор  („Имате много хубава страна”), има фатални последици – българският премиер решава да блесне с ерудиция в областта на екологията и археологията:

„Еми, гледай сЯ, Херо, в тази гора хем пазим природата, хем пазим реколтата, хем строим газопровод”. А също (по повод на импровизирана археологическа изложба с находки, открити по време на строежа): „Преди 2500 години в това нЕкой си е направил попарка”, сочи ББ древен съд. „А това е лампа – сипват нещо и… който да хапне и… лЕга”.

Все пак, измислената реалност, в която пътешества джипката на премиера, има някои допирни точки с материалната действителност. Колкото и да е силно въображението на властващите (подсилено от страха от народната любов), то все пак се подчинява на законите на физиката. По време на въпросната обиколка с професорите-медици, ББ се разсейва и за малко не предизвиква катастрофа. На записа се вижда, как след поредния сърдечен разговор с работници премиерът потегля, като с лявата ръка затваря прозореца на колата, а с дясната ръка жестикулира, показвайки на пътуващите с него стария път. Автомобилът се насочва опасно към мантинелата, но бдителният служител на НСО, седящ на дясната седалка, бързо хваща волана и връща джипката в пътя (пред погледа на шашнатия водач).

Този „дребен” инцидент всъщност представлява чудесна алюзия с положението, в което се намира държавата ни, управлявана от несръчни и заплеснати по своите интереси хора. Ако нещата продължават по същия начин, нашата обща джипка неизбежно ще катастрофира. Точно това разбиране изкара хората на улиците през лятото и продължава да обуславя масовото настояване за нов начин на управление на страната.

Въпросът е: чия ръка ще хване волана, за да върне общото ни движение в правия път?

Александър Маринов, Банкер