В последните дни започна трескаво триене на снимки и статуси от страна на бивши, настоящи и бъдещи държавни служители. Един се снимал в поза „Хайл Хитлер” в музей в Париж, друг застанал в същата поза пред немски трофеен танк в двора на Военно-историческия музей, а самият вицепремиер Симеонов се изцепи, че като студент имал „майтапчийски” снимки в концлагера Бухенвалд, превърнат в музей.

В резултат на това много хора се плеснаха по челата и си дадоха сметка, че това е нацизъм. Хайде стига бе? Вие последните 28 години да не сте били в кома? Не ги ли виждате по улиците? Не виждате ли надрасканите свастики по фасадите? Не виждате ли нацистките знамена по футболните стадиони? Не знаете ли, какво се преподава в училище по „История на Третото Българско царство”? Не сте чели нито една статия възхваляваща политическите режими до 9 септември 1944-та? За да не ни питат един ден нашите деца „А ти защо мълча, когато реабилитираха нацизма?”, съм длъжен да напиша следващите редове.

Преди над 20 години бях един от, може би, десетината ентусиасти, които учредихме в Шумен Младежкия Съюз на Демократичните Сили. Иван Костов беше председател на СДС. Бяхме изпълнени с демократични идеали, глупави младежи, но пък всички бяха много читави хора. В същото време вече бях студент в София, а председателят на местната ни структура беше току-що станал баща. Най-нормалното нещо беше да обръща внимание на семейството си, затова редовно ме упълномощаваше да присъствам, дискутирам и гласувам решения на текущите събрания на Младежкия СДС на “Раковска” 134. Покрай тези ми задължения имах възможността да опозная доста хора от СДС.

По това време СДС беше съюз от всякакви партии, обединени от антикомунистическата им политическа платформа. Предполагам, че и Николай Слатински ще потвърди, че подобен механичен сбор от различни политически платформи (социалдемократи, консерватори и т.н.) няма как да оцелее във времето и ще се разпадне, което и се случи малко по-късно.

Темата е за това, какъв тип хора се подвизаваха под крилото на СДС. Най-общо ще ги разделя на две – положителна и отрицателна група. В групата на положителните хора, бяхме ние младите глупаци, също така потомците на наистина пострадалите от комунистическия режим, които бяха някакви най-обикновени хорица, някакви еколози имаше. В другата група бяха отчаяните кариеристи, искащи да се докопат до властта с меркантилна цел и …фашистите.

Фашистите

Тази група от СДС беше не особено многобройна, но много креслива и нагла. Това бяха наследниците на фашистите, избити или не (да, има и пожалени) от комунистическата власт. Те много държаха да се представят като жертви на режима. Най-абсурдното беше, че истински жертви и/или техните потомци бяха доста умерени, някак помъдрели от тегобите си, но за разлика от тях, фашистите бяха безобразно нагли.

Гласно се възхищаваха на Борис Трети не заради друго, а защото е бил съюзник с Хитлер! Те се гордееха с кланетата на Александър Цанков. Възхищаваха се на отрязаните партизански глави. Избитите деца в Ястребино бяха просто статистика. Христо Смирненски се е бил отървал леко, Гео Милев е получил заслуженото си, Никола Вапцаров е предател, осъден според законите. Да, онези закони, които копират нацисткото законодателство.

В тяхното съзнание земеделците (на Александър Стамболийски, сам той заклан от тях – наричаха ги леви земеделци), комунистите, социалистите, социалдемократи, анархисти, русофили, сърби, гърци или евреи (забележете, за турците нищо не се споменаваше) не бяха хора, те подлежаха на изтребление.

Днес се вайкат за западналия Северозапад, същият, който подложиха на кланета, за които Антон Страшимиров написа “Клаха народа, както и турчин не го е клал” и който се обезлюди с над 60 хиляди бежанци, голяма част от тях в посока Южна Америка, в периода след 1923-та година.

Съвсем открито се разпространяваха книгите на Александър Сталийски (дядо) „Фашисткото учение за държавата” (1929 г.), „Фашизъм. Българско обяснение на фашисткото националистическо учение” (1929 г.). Държал съм в ръцете си оригинал от първото издание на „Поява и развой на фашизма” от 1934 г, пак написана от Александър Сталийски, раздаваше се на едно събрание на „Раковска” 134.

Неговият син Александър Сталийски (баща) имаше сериозно влияние в структурите на партията (бел. ред. – той е бил военен министър през 1992 г., а като депутат при дебати в парламента каза от трибуната „Бивш комунист и бивш негър няма”. Александър Сталийски-син е бизнесмен приближен на Бойко Борисов, от т. нар. кръг “Котараците”).

Тези хора крещяха, че са жертва на комунистическия режим, а от друга страна изпъваха напред дясна ръка в нацистки поздрав и възхваляваха кланетата, сътворени от собствените им бащи или дядовци. На паметника на жертвите на комунистическия режим пред НДК, наред с достойни хора бяха изписани имената на откровени касапи, за които не Народният, ами всеки друг съд по света би постановил най-тежко наказание.

Най-нормалното нещо, което можех да направя, бе незабавно да се махна от тази психиатрия, защото рискувах да се заразя от шизофренията на нацистите. В Шуменската организация на МСДС оставих читави хора, но те нямаше как да компенсират отвращението ми от фашистите.

И така, дами и господа, 28 години се занимавахте с декомунизация, няма как в резултат на това под прозорците ви да не започнат да маршируват фашисти.

П.П. На днешната дата е извършен 19-майският преврат от 1934-та година, узаконил дотогава неофициалната власт на фашисти.

От Фейсбук профила на Марин Маринов