Последните (за съжаление, към момента е по-точно да кажем поредните) изцепки на управляващите при гласуването на бюджета в разрез с основни правила на закона и политиката поставят под съмнение житейската мъдрост, че всичко има край. Очевидно, наглостта на някои властимащи клони към безкрая или поне към линията на хоризонта, която – знаем от личен опит – се отмества постоянно при опит да я достигнеш.

Тук възникват няколко въпроса, които са важни не толкова с оглед съдбата на ББ и партията му, а предвид поуките от кризата, в която затъваме все по-дълбоко. Ако сме съгласни, че комбинацията от невежество и наглост на управляващите е надежден предвестник на проблеми за цялото общество, длъжни сме да направим възможното и невъзможното днешната мила родна картинка да не се повтаря. За целта не е достатъчно да се стараем да избираме интелигентни и добре възпитани хора. Трябва да разпознаем системните причини на дисфункцията.

Първият въпрос е: как стана така, че на тридесетата година на прехода наблюдаваме не възход, а стръмно падение на нивото на политическата класа, парламентаризма и политическата култура на „елитите”? През въпросните три десетилетия сме виждали какво ли не, но такова чудо не е било. И най-скандалните (по познати критерии) изпълнения в различните състави на Народното събрание в миналото бледнеят пред подвизите на днешното управляващо мнозинство начело с официалното ръководство на „храма на демокрацията”. Не един път парламентарната „гилотина на гласуването” е падала върху врата на малцинството, неведнъж бройката на гласовете е надделявала над аргументите на разума. Но!

През всичките тези години, макар и в различна степен, мнозинствата са се старали да не преминават две „червени линии”. Първата – да спазват поне донякъде писаните и неписани парламентарни правила и традиции. Втората – дори когато са преценявали (основателно или не), че трябва да наложат безапелационно своята позиция, са се мъчили да не нарушават грубо и демонстративно Конституцията, законите и приетия от тях самите правилник за дейността на Народното събрание.

Постъпвали са така не заради някакво религиозно преклонение пред принципите на демокрацията, а от политическа предпазливост и инстинкт за самосъхранение. Дори във времената на най-остро двуполюсно противопоставяне такова безчинство като сегашното не се е случвало, а е бил намиран начин да бъдат спазени правилата, може би по ръба на допустимото, но не и отвъд него. В най-голяма степен това е важало за приемането на закони и други актове на парламента с ключово политическо и обществено значение, какъвто без съмнение представлява бюджетът на страната. Тон за спазване на някакво приличие са давали водещите фигури в Народното събрание – председателят и неговите заместници, ръководителите на парламентарни групи, най-авторитетните депутати (с всички известни и неизвестни техни грешки и грехове).

Днес наблюдаваме точно обратното – примерът за арогантност и незачитане на основополагащи норми идва отгоре, от високата трибуна и отеква надолу като търкаляща се поцинкована кофа. Не става дума за някакъв висш политически пилотаж, вече е пробито дъното на елементарни умствени и морални стандарти. При това, въпросното поведение е демонстративно, изразяващо опиянение и наслада от злоупотребата с властовата позиция.

И ако наблюдаваме това в началото на четвъртото десетилетие от началото на „демократичния преход”, имаме пълното основание да питаме не само кой и как го е започнал, а кога и защо се заби в този кьор-сокак. А също така, кои са тези люде – на високи публични позиции, вкл. научно титулувани – които с не по-малка наглост ни убеждават, че този политически Квазимодо е образец на демократична хубост.

Тези питания трябва да бъдат персонално адресирани, за да не се възпроизвежда повече удобният модел на колективната безотговорност. Дали да се използва или не дискусионната фигура на лустрацията е друга тема, но без съмнение извършителите на определени деяния трябва да бъдат третирани като обществена заплаха и да бъдат лишавани от възможността да заемат властови и други влиятелни позиции, от които нанасят такава вреда. Не става дума за някакво наказателно преследване, а за стриктно прилагани правила от типа на етичните кодекси, или поне по силата на неформалните, морални общностни стандарти. Когато един властник демонстративно игнорира общественото мнение, то трябва да има механизъм да го накара да се съобразява.

Вторият въпрос е от сферата на политическата психопатология. Науката (говоря за истинската, а не за влизащата в ролята на добре платена медийна проститутка) трябва да разясни как в днешните български условия една група от хора стига до подобни ирационални и по същество самоубийствени крайности в политическото си поведение. Ниското образователно и културно ниво не е достатъчно обяснение. Нито пък алчността за власт и за произтичащите от нея материални облаги. Виждали сме доста прости и алчни хора, които все пак са имали някакви спирачки. И тук е по-добре да търсим отговора не толкова в личностните особености, а в базисните системни параметри, по-точно в това, че начинът на упражняване на българската публична власт създава обективни предпоставки за изграждане на мощни представи за недосегаемост и ненаказуемост.

Това, което си позволяват днес ББ и обкръжението му, не е просто някакво психично отклонение, а закономерен продукт на реално гарантираната им възможност да не се отчитат и да не носят отговорност, и то не еднократно, а постоянно, в продължение на много години и в най-различни формати на употреба на властта. Т.е. става дума за тежък и упорит рецидив на политическа арогантна „тъпота с взлом” (по Илф и Петров), която неслучайно е оставала несанкционирана.

От позициите на научното любопитство бихме могли да наблюдаваме и изучаваме процеса, за да установим каква част и кои от влезлите във властта претърпяват такава умствена и морална деформация, а също – кои елементи на осигурената ненаказуемост са най-силен агент на психопатогенната мутация. Вероятно такива проучвания биха били полезни, когато се предприема най-важната стъпка след отстраняването на днешните управляващи.

Тази най-важна стъпка е неотложна и радикална законова и дори конституционна промяна, която да въведе в действие ефективни инструменти на неотвратима лична отчетност и отговорност за упражняване на публична власт. Едва при наличие на такива механизми можем да се надяваме, че усилията за подбор на изначално подходящи, интелигентни и почтени политически представители няма постоянно да завършват с фиаското на тяхното анти-моделиране или изхвърляне от системата.

Уточнение на автора. От известно време не използвам пълните имена на част от българските политици. Предвид на резултата от делата им смятам, че е напълно достатъчно да бъдат обозначавани с инициали (ББ, ЦК, ТД, ДД и пр.) Да се отделят 15-20 знака за пълното им изписване е ненужно разточителство. Някои пък въобще не следва да се споменават, все едно не съществуват (което не е далеч от истината).

Александър Маринов, Банкер