Използва се точка в правилника на редакцията: наказание за автор, който не може да работи с редакцията.

Особеното е, че:

1. Когато започваш ти пращат линк към условията, в това число правилника, за да се подпишеш под тях във формата в интернет. След това обаче не ти дават копие от правилника. Линкът важи известно време и после изчезва.

2. „Не може да работи с редакцията“ няма точна формулировка и може да означава всичко: от това, че си изразил аргументирано несъгласие напр. с редакторски бележки, до открит конфликт. Имат и наказание за „обида на редактор“.

3. На наказания автор не се казва, че е наказан. Кафкиански сценарий. Променят деня, в който излиза текста ти, за който сте се уговорили предварително. Започват да отклоняват предложенията ти за материали. Накратко: държат се грубо, за да те напъдят. Тормозът е инструмент, за да постигнат целта си.

4. Накрая предлагат на наказания си автор нещо друго вместо това да пише всяка седмица в определен ден. Ако се съгласиш обаче фактически се отказваш от споразумението с редакцията и отношенията с теб се прекратяват изцяло.

5. За да те подмамят да се съгласиш, гледат да изтръгнат съгласието ти по телефона, за да няма свидетели, ако после оспорваш.

6. В моя случай, главната редакторка Д. Попова ме обижда и крещя в продължение на няколко минути. Всичко това – по телефона.

7. Повтарям: ако не се откажеш сам – оставаш автор при същите условия.

8. Тези долнопробни номера редакцията е правила в продължение на години. Включително спрямо автори, които са писали 10-15 г., че и повече за DW.

9. Ако има ОБЕКТИВНИ основания, за прекратяване на отношенията, процедурата е друга: прави се запис на разговора, трябва да има свидетели.

10. За тези практики ни разказа през 2021 г. бившият главен редактор Ал. Андреев, когато тръгна да се пенсионира. На срещата в БТА освен мен и Андреев бяха: Е. Милчева, В. Стойнев, Г. Лозанов, покойният Ив. Дичев, Я. Бояджиев (с когото редакцията също се отнесе грубо), Ал. Детев, Г. Ангелов (който отиде в „Свободна Европа“).

Още тогава, като чух за тези номера ме обзе такова омерзение, че започнах да обмислям да си тръгна. Отношенията ни приключиха през септември 2023г.

11. Разказах цялата история пред правния отдел на DW през пролетта на 2024г. Юристката ми писа, че би ме възстановила, но с главната редакторка „не сме се разбирали“. Нищо подобно няма, разбира се. За крясъците и обидите – нямало свидетели, дума срещу дума. Аз настоявах основно не за това да ме върнат, а да ги накажат… По всичко личи, че ще си продължат постарому.

Дивашки нрави. Злоба и простотия. Срам за професията.

Темата коментира и Юлиана Методиева:

Не знаете ли кой е доскорошният генерален директор на Дойче Веле Петер Лимбург? Не?  Със сигурност обаче знаете колко голям авторитет има българската секция на немската обществена медия. А какво общо има Дойче Веле с 24 май, празник на книгата и свободното слово, което по дефиниция е право на журналистите? Пряко. Добре е да се знае дали пък ДВ все повече не пречи на това красиво право!

Ако си пишещ човек в тази немска медия, това означава , че имаш високо ниво на публичност. Ще те цитират като по-авторитетно мнение от българските медии. Те са, как да кажа, повече зависими, корпоративни, провинциални. Студентите от Факултета по журналистика затова и мечтаят да работят за Петер Лимбург, образно казано.

Както се казва, внимавай да не се сбъднат мечтите ти…

Дойче Веле стана тема на вчерашна публикация в сайт. Статията „За някои нрави в редакцията на Дойче Веле“, е препечатана от фейсбук профила на Петър Чолаков, известен социолог от БАН, автор за известно време в ДВ. Там се разправя как „главната редакторка Д. Попова го е обиждала и му крещяла по телефона в продължение на няколко минути, както и други „долнопробни номера“, които редакцията е правила в продължение на години. Не само към Петър Чолаков (той доброволно напуска, „омерзен“ от тези условия) . Питайте, казва той, „Е. Милчева, В. Стойнев, Я. Бояджиев, Ал. Детев, Г. Лозанов“. Тези уважавани журналисти били поканени от Александър Андреев, бивш главен редактор на българската секция, да чуят за случаи по болната тема какво означава да работиш в ДВ. „Редакцията, обощава Чолаков, е унижавала с крясъци пишещите от България, държали се грубо с течение на години. Включително спрямо автори работили за ДВ повече от 10-15 г.“

Описаният казус е срамен сам по себе си, още по-неприятното е, че има прецеденти, крещящо неетични сами по себе си. През 2013 година Дойче Веле неочаквано прекрати отношенията си с известните журналисти И.Бедров и Е. Барух. Тогава вдигнах голяма „бангаранга“. Написах остро писмо до управата на ДВ, под което се подписаха близо 100 колеги. Уж имаше резултат, който от перспективата на случая с Чолаков явно не е осмислен от германските медийни ръководители. В София се изсипа ръководството на ДВ, свикаха пресконференция, надуто ни обясниха какви са професионалните стандарти на немската журналистика,но… въпреки че двамата не са спазвали тези стандарти, можели да се върнат на работа. Царска милост, един вид. Щом така масово колегията се застъпва за тях, хайде, да заповядат пак. Бедров се върна, Барух – по-късно.

Да се върна на Петер Лимбург. През 2024 редакцията на ДВ освобождава пак неочаквано разследващия журналист Д. Ганев. Казва му, хайде, момче, върви си, че нямаме повече бюджет за теб. Шокиран Ганев ме потърси. Дотогава имал нормална комуникация, не разбирал защо го изхвърлят на улицата!Пишел и превеждал редовно, пък и никъде нямало разписани стандарти, ако ги нарушава, да се сърди само на себе си!

Написах на генералния директор Mr. Limburg. Припомних му случая през 2013, попитах, господа от немската редакция, пак ли настъпихте мотиката! Г-н Петер не отговори лично, препратил писмото ми на някой си Бенямин Риетдорф , който любезно ми каза, мадам, всичко е наред, вашият човек е кадрово решение, нищо лично. Дойче Веле е институционално изрядна, в смисъл, те са голямата работа. Чуждоезичните медии и организации се пазят като дявол от тамян да не допуснат скандалът да излезе извън рамката на „административен казус“.

С извинение, че пиша за скелетите в гардероба на ДВ точно на 24 май, но става дума за уважението и достойнството на журналиста. Щом една авторитетна редакция като немската медия работи чрез страх, неформален натиск или унизителна комуникация, какво остава за българските генерални директори и главни редактори?

Моделът на ДВ (българската секция) работи не по-зле от официалната цензура в редица ситуации. Не можеш да имаш битие на независим журналист, да правиш анализи, коментари и разследвания, защото всеки миг можеш да попаднеш под ударите на непубликуваните правила на редакцията. Ръководството на Дойче Веле говори за свобода и демократични стандарти, но вътрешно работи чрез извиване на ръце, обиди по телефона, практикува „кафкиански сценарий“(П.Чолаков), подценява самочувствието на журналиста, подритва като боклук идеите му за текст.