Неуспешното издирване и правосъдие срещу прокурорския син Васил Михайлов много ми напомня сагата с продължилото цели 36 месеца търсене на Ганчо Въчков-Ганеца, завършило с разстрела му в София през юни 1999 г.

Много е вероятно Ганеца да не беше задържан още дълги години, както в момента МВР и прокуратурата изглеждат безпомощни пред прокурорския син. Но 28-годишният мъж стана жертва на опасна комбинация от неочаквано предателство от близък човек и манията на цялото министерство той да бъде заловен – жив, или мъртъв.

Търсенето на Ганчо Въчков започна през лятото на 1996 г., когато арестуван с незаконен пистолет, той успя да избяга от столичното Първо РПУ, като скочи от прозорец на втория етаж. Подобно на прокурорския син днес, в онези години Ганеца беше направил за смях цялата държава. Заедно с Николай Зарев-Данкина бе крайно неуспешно разследван за стотици въоръжени грабежи и кражби на коли в София. Атакуваха дори джипа на собственика на ЦУМ и на Пловдивския панаир Георги Гергов.

За зла участ на неуловимите крадци, Гергов не бе просто собственик на джип, а собственик на джип, който е и кум на вътрешния министър Богомил Бонев. Така че амбицията той да бъде арестуван натискаше системата от най-високо ниво. За разлика от историята с прокурорския син, в която за момента няма нищо лично, желанието да видят Ганеца с белезници на ръцете имаха и полицаите, които бяха всеки ден по петите му.

Още по-надъхани да хванат крадеца от оперативните работници от сектор “Издирване” бяха служителите на тайната Дирекция за оперативно издирване (днес ДАТО). Твърде дълго те се проваляха в опитите си да проследят Въчков. Той беше изключително предпазлив, съобразителен и много добър шофьор. Така постоянно им се измъкваше и повечето им доклади завършваха с “…обектът премина на червен светофар…” В комбинация с натиска за арест напрежението в службата за проследяване непрекъснато се засилваше. В същото време заради дразнещия неуспех службите, които работеха оперативно по Ганеца непрекъснато се сменяха – първо СДВР, после звеното на БОП за софийския регион, после НСБОП, после отново в СДВР, а на финала и националната полиция. Междувременно “Вътрешна сигурност” залови трима служители, които предупреждаваха автокрадеца за акциите – двама антимафиоти и един от полицията.

И така до 6 юни 1999 г., когато много близък човек на Ганеца го издаде, че ще играе следобед футбол в двора на Френската гимназия в центъра на София. Противно на официалните версии крадецът не бе засечен случайно на пресечката на бул. “Патриарх Евтимий” с ул. “Раковски”. Полицаите знаеха, че ще рита там. Затова в района чакаха и баретите от отряда във Врана. И така започна едно дълго преследване под дъжд от куршуми по софийските улици, което завърши на последния етаж в кооперация на тихата уличка “Мърфи”. Баретите изнесоха на ръце закопчания с белезници и в безсъзнание Ганчо Въчков, който издъхна 2 часа по-късно в обсадената от полиция болница “Пирогов”.

Официалната версия бе, че Ганеца се е застрелял в главата, за да не бъде заловен. Но всеки, прочел делото, и броил пробойните от куршуми по стълбите до лобното му място, знаеше, че той бе застрелян от баретите, които дори не бяха разпитани по случая. Неслучайно 11 години по-късно родителите на Ганчо Въчков осъдиха държавата в Страсбург за убийството му. И това бе краят на тази твърде емоционална история между един ловък крадец и една слаба държава, която не успя да го осъди и вкара в затвора, както се прави в цивилизования свят.

С наглото нападение срещу полицай, докато все още го издирват, прокурорският син Васил Михайлов също като Ганеца започна да налива емоционален заряд в своите взаимоотношения с държавата. Това може и да излезе добър стимул полицията и прокуратурата да се разработят ефективно по неговия казус. Ако се постараят повече, току виж го открият в леглото му, както се случи с единия от братята Галеви – жив, или мъртъв. Защото в нашата страна, докато няма нищо лично или специална поръчка, държавата не си мърда пръста.
Издирваният с вече влязла в сила присъда Михайлов няма изгледи да се поправи. Той вече има четири присъди и едно дело в досъдебна фаза. Заплашва не само жертвите си, но и надзиратели и полицаи. Оттук нататък най-леката мярка за неотклонение “подписка” е толкова неадекватна за него, колкото и условната присъда.

А прекалено резките движения могат да станат опасни не само за околните, но и за самия него…

Слави Ангелов