Историята познава много начини, по които една партия умира. Понякога я забраняват. Понякога я разгромяват на избори. Но най-сигурният начин е третият – когато бъде предадена от собственото си ръководство.

Днес, на конгреса на БСП, приключва именно такъв период. Днес приключва едно лидерство, което ще се запомни не като грешка, а като ликвидация.

Лидерството на Атанас Зафиров ще остане в историята не като неуспешен опит за „модернизация“, а като фаза на вътрешна капитулация. Зафиров не просто провали БСП, той я предаде. Под негово ръководство партията, родена като алтернатива на модела „Борисов“, бе хвърлена в прегръдките именно на този модел, допълнен с най-токсичния му символ – Пеевски.

Зафиров превърна БСП от партия на социалната съпротива в придатък на статуквото. От опозиция – в алиби. От лява идея – в безгръбначна администрация на чужда власт. Тва не беше „компромис в името на стабилността“, а капитулация заради постове и уютна тишина. Както социалдемократически партии в Европа през 90-те, които изоставиха идеите си и се превърнаха в технократични придатъци на неолибералния консенсус, така и БСП бе обезоръжена – идейно, морално, политически.

Историята има име за това: не коалиция, а абдикация. Днес въпросът не е кой ще наследи Зафиров. Историческият въпрос е друг: ще се повтори ли този сценарий или БСП ще направи това, което малко партии са успявали – да спре собственото си разложение.

Велизар Енчев