Въпреки опитите на журналистите да хвърлят повече яснота какво се случва около договарянето между ГЕРБ и „Обединените патриоти“ по повод съставянето на новия кабинет, нещата не се проясняват. Първо, защото президентът реши да не свиква Народното събрание, преди двете партии да са се договорили. Несъмнено, това решение е въпрос на разбирателство между него и Борисов, защото няма друга очевидна логика, освен спокойствието, което се осигурява на договарящите се.
Ако си припомним 2014-а, президентът Плевнелиев свика веднага след официалните данни от изборите Народното събрание. Което фокусира вниманието на обществото върху преговорния процес, от една страна. От друга, партиите трябваше да провеждат преговорите си под прожекторите на медиите и постоянно да дават информация какво се случва и кога ще имаме правителство. Днес тези разговори са – на практика – неформални. Защото нито има Народно събрание, нито има мандат за съставяне на кабинет. Президентът Радев гарантира спокойствието на политиците, но не гарантира прозрачността и институционалния характер на преговорите.
В резултат можем само да гадаем какво точно се случва. Ако приемем заявленията на лидерите на партиите, които водят преговори, пардон – разговори и провеждат срещи, в момента се договарят бъдещите политики на държавата. По тях явно нямаме думата – не се коментира какво ще се случва с провалените реформи в правосъдие, образование и здравеопазване, МВР и прочее, и прочее. Успокояват ни, че ще има ясно разписани политики. Дотук добре. Защото винаги е добре да се управлява с ясна програма за действията. Но кой точно ще ги реализира тези действия, все още не е ясно. Тези разговори – за персоните на министрите, не били започнали. Тук има сериозни съмнения. Не защото вече се изтърколиха в публичното пространство някои имена. А по-скоро защото всяка една от партиите си има своите „любимци“, които би следвало да очакваме да видим във властта. Така че проблемът не е кои ще са те, а кои от тях ще са на постове. И на кои постове. Ако се опитаме да направим прогноза, то би следвало разпределението на постовете да следва заявената дотук логика на разговорите – да видим какво трябва да се прави и след това да намерим кой най-ефективно ще може да го прави. Но едва ли логиката на персоналния избор в правителството ще може да следва онова, което се опитват отсега да ни накарат да приемем за истина. Защото в този кабинет министрите ще са политически лица. И, следователно, разпределението на влияние ще следва интересите за влияние на партиите. Така „Обединените патриоти“, ако си припомним приоритетите, по които работят от няколко години, ще искат силовите министерства и социалното министерство. ГЕРБ, от друга страна, ще се опитат поне да разпределят тежестта – например по отношение на правосъдната реформа. Може би г-жа Цачева ще получи поредния си заслужен пост като министър (поне така е вероятно да постъпят при нейната партийна незаменимост), а за председател на НС ще има човек от Патриотите.
Слуховете, че това ще е Явор Нотев, означават само едно, ако се окажат верни – че „Атака“ ще трябва да се задоволи с този пост. Останалата част от властта ще е извън министерските постове, но си е власт, и то сериозна. Как ще постъпят спрямо другите тежки по отношение на липсата на реформи министерства? Би следвало ГЕРБ да поемат отговорност, след като заявиха в кампанията, че само те знаят как. Например би следвало да ги видим в Министерството на образованието, и то с г-жа Дамянова (като най-знаеща), която обаче беше основен фактор за състоянието на нещата в този ресор. Както като автор и вносител на Закона, сътворил бъркотията, така и като председател на парламентарната комисия, която така и не успя да контролира и въведе нормалност в политиката на министъра.
Ако трябва да обобщим пълната неяснота – Патриотите ще имат онези министерства, които те поискат. Ако не им дадат онова, което искат, най-логичното е те да не се съгласят. За тях участието във властта е сериозна крачка, при това – напълно съзнателна. Те ще си вземат само онова, което им трябва, ще дадат подкрепа дори и без да получат всичко, което искат като постове. Защото политическото им поведение, което и досега им носеше дивиденти от подкрепата на властта, е едно – да демонстрират, че в политиката става онова, което те искат и за което те настояват. Влизането в схемата „каквото дадеш бе, бате“ не им върши работа.
В този ред на мисли, каквито и споразумения да иска Борисов да се подписват, за да покаже, че и той ще изкара един цял мандат на някой политически пост, нищо не може да спаси правителството. То ще остане дотогава, докато прави онези политики, които искат Патриотите. Мандатът е сигурен единствено и само до приключване на председателството на България. Т.е. хоризонтът на спокойствие е около година. Това е всъщност и нормалният хоризонт на работа без особен натиск на всяко правителство. След тази първа година следва годината на изискванията и очакванията да се изпълнят обещанията. Специфичното при новото правителство е, че хората още от първия ден ще си искат обещаното. Но няма да има драстични действия заради председателството. Освен ако не се окаже, че цените на тока, парното и водата през есента и зимата станат непосилни заради липсата на по-високи заплати и пенсии. Тогава всички прогнози и „логики“ на разсъждение ще се сринат.
Като говорим за българското председателство е редно да анализираме възможността то да се превърне в полето на сътрудничество между ГЕРБ и БСП. Апел от страна на Борисов вече има. Както и категорична позиция на БСП, че ще подкрепя действия на новото правителство в трите си приоритета. Но това означава само, че БСП ще очаква политики, които са в хармония в нейната програма. Която пък е по-близко до тази на Патриотите. И така, възможно ли е Борисов да намери в лицето на социалистите онзи контрапункт по време на председателството, който ще му помогне да оцелее под натиска на исканията на Патриотите и да не се налага пак да сдава властта? Към днешна дата това изглежда невъзможно. Но всичко ще зависи от развитието на процесите вътре в БСП. Ако социалистите се фокусират върху организационното си развитие и подготовката за местните избори, много е вероятно те по-скоро да се възползват от позицията си на опозиция, отколкото да сътрудничат на властта. Ако, обаче, при тях вътрешните проблеми и противоречия се задълбочат, то въпросът ще трябва да се разглежда с оглед преразпределението на вътрешнопартийната власт. Всъщност най-сериозните напрежения между БСП и ГЕРБ ще се проявят на полето на подкрепата и единодействието с президентската институция.
До този момент БСП няма сериозна възможност нито да работи с него, нито да предпази президента от политически грешки, както се видя особено ясно по отношение на действията и амбициите на неговата администрация и на назначеното от него служебно правителство. За сметка на тези съществуващо-неработещи отношения, добронамереността на президентството към неволите на Борисов е интересна. От гледна точка на засилващите се упреци от десните към него това може да се тълкува като опит да се изградят собствени политически партньорства и подкрепи. Но натискът срещу президентството няма да бъде намален, защото някой прави жестове към Борисов. Нито Борисов ще се втурне да защитава един президент, който го „наби“, както би се изразил той самият. Тогава какво следва да се очаква? Засилване на напрежението вътре в БСП по отношение подкрепата и номинацията на президента, както и натиск за по-ясно и публично сътрудничество. До какво ще доведат подобни тенденции, е рано да се прогнозира, но те вече са очертани и ефектът им ще се проявява на фона на постигнатото спокойствие около новия кабинет, което – от своя страна – също ще бъде поддържано трудно.
Накратко – влизаме в ерата на професионалната политика, за която българските политици ще учат в движение. Под натиска и постоянния контрол на гражданите. Така дългото „бягане“ към благоприятния финал на бъдещото правителство започва и ще продължи по-скоро като бягане с препятствия, отколкото като победен спринт.
