Филмът на Дамяно Дамяни с известното заглавие е от 1971 г., един филмов разказ без щастлив край, едно кино, което не се вписва в оптимистичния тон на Холивуд. Филм-присъда на едно провалило се правосъдие, на едно фундаментално несправедливо общество, което сякаш притиска зрителя да започне да симпатизира на „Червените бригади“ в един безсилен гняв.
Наближават редовните парламентарни избори на 4 април 2021 г. Партиите се готвят да получат поредния дял от парламентарната баница или поне да спечелят 1%, даващ им правото на държавна субсидия. Избирателите се готвят да повторят поредната си грешка като гласуват или като не гласуват. Резултатът ще бъде „пак от същото“ (или почти), както показват повечето социологически проучвания (е, не са прогноза, но са моментна снимка на намеренията, което не е без значение).
А всъщност, защо ще се получи така? Не бяха ли достатъчни толкова много скандали с управлението на ГЕРБ, които, вероятно в по-чувствителни към демокрацията общества, биха произвели отдавна смяна на властта? Нека си спомним многобройните „следствия“ (някои действителни), които приключиха и бяха забравени.
Зрелищните арести
ГЕРБ спечели парламентарните избори през 2009 година, формира правителство на малцинството с подкрепата на „Синята коалиция“, РЗС и „Атака“. На следващата година тогавашният МВР Цветан Цветанов демонстрира своето разбиране за „силна държава“. Полицията превърна арестите в шоу, снимачни екипи документираха акциите и МВР бързо разпространяваше записите в медиите.
Вече забравихме знаменитият арест на бившия министър на отбраната Николай Цонев и незабравимите думи на един прокурор: „Господин Цонев, ще бъдете обвинен в престъпление корупционно. Тъй като сте си абсолютен престъпник, колеги, като всеки един престъпник, както трябва – долу на земята”. Е, през 2018 г. съдът присъди обезщетение на така арестувания от 108000 лв. Но никой от наредителите и извършителите на ареста не беше дори разследван.
Нещата продължиха, „силната държава“ действаше, вътрешният министър откри „бебето във фризера“, нарече виновните според него медици от Горна Оряховица „убийци“ и нареди ареста им. Е, след дълга съдебна сага през 2018 г. съдът ги оневини, а държавата ще им изплати обезщетение от 40000 лв. „Набедителите“ не понесоха никаква отговорност, а кариерата на медиците беше съсипана.
А забравихме ли масовите подслушвания – едни скандал от 2010 г., когато стана ясно, че едва 10% от заявените от МВР СРС-та отиват в съда. Другите 90% очевидно бяха наредени и използвани за частни цели? Или за притискане на неудобни бизнесмени и политици? Никой в крайна сметка не пое истинска отговорност за това.
Това, обаче, не попречи кандидатът на ГЕРБ Росен Плевнелиев да спечели президентските избори през 2011 г., макар и с малка преднина пред Ивайло Калфин. Но забравихме ли думите на премиера Борисов към новоизбрания президент, че „ще му пази стола“, както и демонстративното поправяне на косата му на една пресконференция? Трябваше да е ясно, кой е „бащицата“, но и президентът Плевнелиев не го е забравил и днес се хвърля при всеки удобен случай да защитава ГЕРБ. Но победата на тези избори даде нова увереност на Бойко Борисов и неговото правителство да продължи с „бляскавите“ си акции.
През 2012 полицейското насилие отново застана в центъра на политическите дебати и медийния интерес. Вече като рецидив, защото през 2011 г. в Кърджали и Варна специализираните отряди разбиват врати по погрешка или дори когато собствениците на жилищата се опитват просто да им отворят. В Мировяне ГДБОП храбро разбива вратата и тръшва на земята заподозрените контрабандисти (на 4-5 кутии цигари). Всичко е филмирано, показано по медиите, МВР очаква овации. А контрабандата си тече, но само „нашата“. Това с „грешните адреси“ продължава и досега.
В отговор на критиките, тогавашният вътрешен министър нападна съдиите. Стара песен, която отдавна звучи: „Ние ги хващаме, те ги пускат“ (помните ли). Но това не значи ли, че министърът предпочита да живее в общество, където съдията безпрекословно приема аргументите на полицията и не зачита защитата? Това разбиране за правосъдието очевидно е трайно настанило се сред хората на ГЕРБ, защото ще го видим и много по-късно.
Забравихме ли как правителството квалифицира протестиращите срещу фракинга (добива на шистов газ) в Добруджа? Имаше активна кампания в тази насока с оправданието за прекъсване на газовата зависимост от Русия. Само че екологическите последици от фракинга също не са за пренебрегване, но правителството на ГЕРБ заяви, че онези хиляди граждани, зелени, земеделци, младежи, учители, които протестираха срещу фракинга, са… „платени от Газпром“. Каза го дори тогавашната министърка на околната среда Нона Караджова. Звучи ли познато?
През 2013 г. се случиха много неща. Първо, антимонополните протести, също обявени от правителството за платени, доведоха до неочакваната първа оставка на Бойко Борисов. Но следващото правителство на БСП и ДПС направи самоубийствения ход да назначи Делян Пеевски за председател на ДАНС и така затъмниха иначе „бляскавите“ дотогавашни акции на ГЕРБ. Започнаха масови и дългосрочни протести срещу правителството на Пламен Орешарски, което третираше протестиращите като „платени“ също като ГЕРБ преди.
Досието „Буда“
През февруари 2013 г. беше огласено едно досие озаглавено „Буда“ – стана ясно, че някъде през далечната 1996 г. Бойко Борисов е бил регистриран като информатор на службата за борба с организираната престъпност. Е, научихме ли нещо, което не подозирахме? Или само регистрирахме нещо, което знаехме, но някак не искахме да признаем открито. Информаторите са хора от средите, за които се търси информация. Тогава? Е, нищо не се случи, пък и го забравихме.
Друго разкритие поразклати малко притаилия се Бойко Борисов – откриха „тефтерчетата“ на Филип Златанов. Това беше (защото впоследствие оригиналите бяха удобно откраднати от колата на съдебен експерт) любопитен документ, в който собственикът му, дотогавашен председател на Комисията за конфликт на интереси, добросъвестно си беше записвал „кой да бъде ударен“, както и по нареждане на кого. Е, използвал е инициали като ББ, ЦвЦв, ИФ, ДП. Следствието отрече, това да са Бойко Борисов, Цветан Цветанов, Искра Фидосова или Делян Пеевски, разследването завърши с условна присъда за Филип Златанов (от 2015 г.), но не заради записаното в тефтерчетата, а „заради непубликуването на информация за проверка за конфликт на интереси срещу президента Росен Плевнелиев“. Осъденият вече изглежда е извън страната, а и нали го забравихме. Е, менторката му Искра Фидосова подаде оставка, но нямаше никакво истинско разследване за предполагаемите поръчители на записаното във въпросното тефтерче. А и то мистериозно и удобно изчезна.
Друго следствие също беше задвижено през бурната 2013 г. – прокуратурата възобнови разследването по скандала „Мишо Бирата“, в който главни действащи лица бяха Бойко Борисов, Симеон Дянков и ексшефът на митниците ген. Ваньо Танов. Започна проверка, дали Борисов не е пречил на митническата проверка срещу пивоварната „Леденика“, собственост на покойния бизнесмен Михаил Михов, и дали има данни за търговия с влияние. Е, нищо не излезе, всичко беше забравено, а и главният участник вече е в един по-добър свят.
Настанаха отново избори през 2014 г., ГЕРБ ги спечели, но реши да направи правителствена коалиция, а не правителство на малцинството. Коалира се официално и поотделно с Реформаторския блок и АБВ (които напуснаха през 2016 г.), но и неофициално с „Патриотичния фронт“ (коалицията на ВМРО и НФСБ по това време, но без „Атака“). Последното беше неофициално заради тогавашната (но не и сегашната) позиция на ЕНП срещу официалното коалиране на ГЕРБ с крайно-десни националисти. Това в ЕНП също го забравиха, както ние съвкупно забравихме старите „бляскави“ акции на ГЕРБ.
През 2016 един друг скандал показа лицемерието и непорядъчността на едно управление. След няколко официални изявления и дори клетви за подкрепа на кандидатурата на дотогавашния генерален директор на ЮНЕСКО Ирина Бокова за поста генерален секретар на ООН, правителството реши в хода на процедурата да смени българския кандидат с Кристалина Георгиева. Бившата еврокомисарка, която през 2009 г. се оказа спасителната кандидатура на ГЕРБ след безславната кандидатура на Румяна Желева за Европейската комисия, реши да влезе в друга игра. Никой от българските съперничещи си кандидатки не успя, но това и не беше целта. Успя някаква дребна партийна игричка, където ГЕРБ искаше да се покаже „по-десен от десните“, за да закрепи съюза с Реформаторския блок. Все пак наближаваха президентските избори през 2016 г. и някой трябваше „да пази България от комунистите“, нали?
Случката само подчерта дебело онова, което в пристъп на добро възпитание наричаме „кадрова политика на ГЕРБ“. Рекорд остават 40-те министерски смени за целия период на управление на Бойко Борисов, който сменяше министрите и заместниците им, ръководителите на централни звена като носни кърпички. Достатъчно беше да „не му вдигнеш телефона“, докато те наблюдава. Но пък привлече и мнозина от други, противникови, партии, вероятно с подходящи обещания.
Но и тези мнозина също не са били неподатливи на такива обещания, във всеки случай хора, за които лоялността е само дума в речника на чуждите думи (откъм БСП бяха Божидар Димитров, Данаил Кирилов и други, откъм СДС и околности бяха съдията Георги Марков, Едвин Сугарев и други). Бивши остри критици на Бойко Борисов станаха негови яростни защитници: Тома Биков, Антон Тодоров (някои ни бъркат заради имената) и други. За „калинките“ изобщо да не си спомняме, а кой ли ги помни?
Мигранти, апартаменти, къщи
Само надценяването на собствената политическа хегемония доведе до загубата на президентските избори през 2016 г. – лидерът на ГЕРБ вероятно си е мислел, че неговата кандидатура винаги ще мине. Излъга се, но не задълго, подаде оставка и отново спечели парламентарните избори през 2017 г., въпреки всичко, явно бяхме позабравили предишното. Новото правителство включи тристранната коалиция на „Обединени патриоти“ (ВМРО, НФСБ и „Атака“), чиито съставки за известно време бяха позабравили вътрешните си разправии. Тази коалиция не направи никакво впечатление този път на ЕНП, за разлика от 2014. Защо ли? Вероятно защото Бойко Борисов беше много удобен, особено около мигрантската криза с Турция през 2015-2016 г.
Мигрантите, обаче, се оказаха чудесна мишена за нови скандали (тук въобще не става дума за това, че при 10000 бежанци, страната ни се оказа абсолютно безсилна, а как ли се е справяла през 1913?). Още през октомври 2016 г. Валери Симеонов, новият вицепремиер, беше заявил, че всякакъв опит за преминаване на българската граница трябва да бъде възпрепятстван по всички възможни начини, в това число и с използване на физическа сила, включително гранати, бомби, огнестрелно оръжие. Наистина вицепремиер в едно „европейско правителство“, но другите го търпяха, беше нужен за мнозинството. После подаде оставка заради квалификации по отношение на майките с увреждания, които нито един обичайно възпитан цивилизован човек не би си позволил. Но се върна по-късно като заместник председател на парламента.
Европредседателството през 2018 г. за известно време отмести спомена за скандалите в управлението на ГЕРБ. Картината на европейските лидери в София, сред които сияе с усмивка Бойко Борисов, заглуши критиките към управлението му. Европейските лидери се направиха, че не виждат по-далече от щастливата физиономия на домакина си. Но дойде 2019 г. с европейските и местните избори. И нов скандал – „апартаментгейт“, разказ за това, как влиятелни политици придобиват луксозни апартаменти на народни цени в София. Но към това се прибавиха и скандали с видни администратори, които с европейски средства и под прикритието на „къщи за гости“ са си построили обширни вили. Накрая гръмна и новината за „една къща в Барселона“, която свързаха с близка на премиера жена, придобита незнайно как.
Следствието по всички тези дела не беше особено ентусиазирано, някои, по-дребните, трябваше да върнат някакви пари за мнимите „къщи за гости“. Други трябваше да разрушат незаконно барбекю на терасата си, но бяха наказани с консулско място в Испания (въпреки оскъдните си познания по испански). Трети най-сетне трябваше да подадат оставка от ръководните си постове. Но в никой от случаите не се оказа, че има престъпление, дори „грубо нарушение“ или нещо напълно неприемливо в едно цивилизовано общество.
Венецът на тази дълга история е едно чекмедже, удивително пълно с пачки от 500 евро, някое и друго златно кюлче и отгоре пистолет. Всичко това съпътствано и с изтекли записи с удивително приличащ на премиерския глас, където се сипят закани към бизнесмени, но също и естетически квалификации към висши държавни служител(к)и. И отново следствие, прокурорска проверка, дори разпити на премиера (да не повярваш). Но…, нищо нередно, „няма данни за престъпление“. А обясненията за „една мила госпожа“ вероятно трогнаха до сълзи уморената аудитория. Така ГЕРБ отново излезе начело на европейските избори през 2019 г., макар да позагуби нещичко на местните.
Трябва ли да добавим и избора на нов главен прокурор? При номинацията му, както може би още помним, имаше многолюдни протести. Кандидатът тогава Иван Гешев ги определи като платени от разни олигарси (един избягал в Дубай, друг в Белград). Прокуратурата тогава (а и сега) се хвали, че е притиснала олигархията (две арестувани фамилии, някой и друг бизнесмен с апетитен бизнес също, един издирван е в Сърбия, друг – в ОАЕ,). Но по-интересни от протестите срещу избора на главния прокурор бяха контрапротестите – достатъчно е да се разгледат снимките, защото коментарите са излишни. Но събраните футболни фенове и готови да се бият мъжаги бяха достатъчна емблема на новия период на българската прокуратура.
Всъщност той и започна отново с едно шоу – нахлуването в президентството, което взриви обществото и събра на площадите многолюдни протести, в които се събраха леви, десни, центристи, всякакви. Искаха оставката на премиера и на главния прокурор. Нещо невиждано в българската политика, макар веднага едни или други да се опитаха да се възползват частно от протестите. Това е и основната причина те да затихнат, властта да се окопити и да възприеме присъщата ѝ надменно-подигравателна поза към гражданството. Сякаш нищо не се беше случило.
Но май нищо не се е случило! Или сме го забравили. Или, както във филма, следствието приключи – забравете!
От сайта на Антоний Тодоров
