Бившият вицепремиер и финансов министър Симеон Дянков разказва как е изпаднал в нелимост пред началника си Бойко Борисов. Книгата на Дянков ще бъде представена официално утре.

Изпадане в немилост

Година 2012 имаше лош завършек за мен. През ноември Цветан Цветанов поиска допълнителни пари за вътрешното министер­ство. Това беше станало практика. МВР влизаше в преразход и после, в края на годината, се настояваше за допълнителни ресурси. Там заминаваха по над един милиард лева годишно.

И никога не стигаха. Беше в края на годината и по традиция имаше натиск за пари отвсякъде. Бях непреклонен. Нямаше из­лишни средства за другите, нямаше да има и за МВР.

Ситуацията се усложняваше и от натиска на лобистка група, на­речена от медиите „Бентли мафия“. Това бяха едрите собстве­ници в зърнопроизводството. Не беше необичайно да се видят няколко бентлита, паркирани едно до друго пред Министерския съвет, когато идваха за пари. Техните искания бяха безмилостни и се повтаряха всеки път. Късната есен е незаето откъм зърно­производство време и дивизиите от комбайни бяха в заплаши­телна готовност да тръгнат към столицата от няколко посоки.

През октомври 2012 г. „Бентли мафията“ плати на стотици сел­скостопански работници да обсадят парламента, като всичко това бе всекидневно отразявано в новините. Отново изгориха мое чучело на фона на призиви за оставката ми. За известно време изглеждаше, че този път министър-председателят ще поддаде. И тогава направиха грешка: един ден изгориха и не­гово чучело. Това преля чашата и Борисов не отстъпи.

Преди Коледа премиерът отново ми даде подкрепата си, но виж­дах, че това ще ми излезе скъпо. Заминах за празниците. В мое отсъствие двете лобита – на вътрешния и на земеделския ми­нистър, щяха да настояват за уволнението ми. Те се ненавиж­даха един друг, но намериха обща кауза в моето пропъждане. Съветниците ми предложиха да остана в София. Но вече бях до­ста уморен от непрестанния натиск и имах нужда да съм другаде.

След Нова година ситуацията не се подобри. През януари 2013 г. хората бяха получили много по-високи сметки за електриче­ство, отколкото в предходните месеци. Известното повишаване на цената на тока, направено по-рано, не даваше обяснение. След седмица избухнаха протести. Те постепенно обхванаха над 30 града в страната. Трите електроразпределителни друже­ства нямаха отговор.

Каквато и да е била причината, ефектът бе лавинообразен. На­прежението нарасна и към протестиращите бързо се присъеди­ниха лобистки групи. Спонтанните протести се сдобиха с не­спонтанна организация. Исканията растяха. Страхът от безре­дици обикновено прави правителствата склонни на отстъпки. Едрите зърнопроизводители заплашиха, че ще се присъединят към протеста с целия си арсенал от тежки машини, ако не по­лучат 800 милиона лева. Субсидиите за земеделие идваха по европейските програми и трябваше да се изчакат парите от Брюксел, за да не се натоварва националният бюджет. Но тази група не беше от търпеливите.

Заминах за редовната среща на ЕКОФИН на 12 февруари 2013 г., а оттам летях за Вашингтон и Бостън, където имах лекции. Чух се с Бойко Борисов от Брюксел и обсъдихме ситуацията. Ко­гато кацнах в САЩ, разбрах, че премиерът е променил реше­нието си за парите на зърнопроизводителите и е наредил да се изплатят.

Кредитът на доверие изглежда беше изчерпан. Подадох оставка от Вашингтон. Информирах екипа си. Отлетях за София. Заех се да разчиствам бюрото си. Стегнах багажа и оставих бутил­ка шампанско за моя наследник – министъра по европейските фондове Томислав Дончев.

На следващия ден премиерът Борисов обяви, че цялото пра­вителство подава оставка. Моето оттегляне не беше свалило напрежението и протестите се разрастваха. Предната вечер имаше сблъсъци с полицията на „Орлов мост“ в центъра на столицата. Стана ясно, че ще работим заедно още един месец – докато президентът назначи служебно правителство.

Оставаше малко време, а имаше много за довършване. В по­следните дни преди разпускането си парламентът анулира зако­на от 2006 г. за изграждане на нефтопровода Бургас – Алексан­друполис. Този проект беше предизвикал тревоги за околната среда и заплашваше туризма по Южното Черноморие – дохо­ден поминък за местните хора и добро перо за икономиката. Борих се срещу проекта в продължение на три години и в край­на сметка успях.

В повечето случаи оттеглянето на един непопулярен министър дава на правителството малко въздух. През февруари 2013 г. това не проработи в България. Протестите надхвърлиха кон­кретни искания и се превърнаха в негодувание срещу полити­ческата система и корупцията. Ако премиерът беше предпри­ел сериозен ремонт със смяна на няколко министри, може би правителството щеше да оцелее до редовните избори през юли 2013 г. Но цената щеше да е твърде висока. Борисов се нужда­еше от нов мандат на чисто.

Няколко дни след оставката на кабинета тръгна слух, че съм сред кандидатите за служебен министър-председател. Поддържах добри отношения с президента Росен Плевнелиев. Като министър на регионалното развитие той беше един от рефор­маторите и работихме добре в екип. Но слухът не беше верен. Нито президентът беше луд, за да предложи непопулярна фи­гура за премиер в пропито с напрежение време, нито аз имах желание да остана в българската политика.

След забързания график на дни и нощи в работа изведнъж се сблъсках с тишината. Бях свикнал на неимоверно темпо. Отне ми няколко месеца да се завърна към нормалния живот.