Всеки министър носи оставката в джоба си. Когато реши или премиерът я поиска, се подава“. Така безгрижно говореше социалният министър Бисер Петков в средата на май т.г., когато колегата му Румен Порожанов изпадна от правителството заради замесването му в имотен скандал. Обикновено подобни банални фрази използват хора, които вярват, че никога няма да им се наложи да дирят в джобовете си този омразен на всеки политик лист хартия. Значи Петков едва ли е подозирал, че само половин година по-късно премиерът Бойко Борисов безцеремонно ще отсече и неговата глава в опит да се опази от поредния провал на своето управление.

За инстинктивни политици като Борисов, които действат без дългосрочна стратегия, са важни няколко неща. На първо място, непрекъснато да демонстрира, подчертава и преувеличава възходящия ръст на националния просперитет. Едно ремонтирано шосе да е, трябва да се открие така, че цяла България да разбере. Второ, постоянно да внушава, че неговата партия и правителство оперират, заобиколени от врагове, които искат да минират управлението и да погребат неговите „постижения”. Затова повтаря до втръсване, че противниците му замислят мащабни заговори, за да дестабилизират държавата или да похитят изборите с машинация от типа на Костинбродската афера. Трето, периодично да принася в жертва на общественото мнение някой повече или по-малко важен държавен кадър или политическа фигура от управляващата партия. Борисов знае, че няма нищо по-удовлетворяващо за боготворящата го тълпа от това да й покаже отрязаната глава на някой свой големец, който до вчера се е перчил с високото си положение. Като Цветанов, който се перчеше в тв ефир „Мен няма кой да ме смени“. Така се осигуряват виновници за неудачите, които търпи управлението. И което е по-важно, тушира се общественото напрежение от слабото представяне на правителството като цяло, за което принципно трябва да бъде държан отговорен самият Борисов.

В капана на тази последна хитринка на герберския вожд попадна и Бисер Петков. Не стана много ясно каква е причината, поради която се налага да подаде оставка. Проправителствените медии насочиха вниманието към проблема с вторите пенсии, около който започна да се вдига тревожен шум през последните седмици. Конкретното основание обаче няма особено значение. Борисов не се нуждае от такова. Това, което му е необходимо, е някой, който да поеме отговорността за натрупващите се тежки проблеми в системата за социално осигуряване. Петков е министър от две години и половина. Борисов – с едно кратко прекъсване, управлява държавата от десетилетие.

Кой е по-виновен, ако положението непрестанно се влошава?

И точно за да се отклони вниманието от очевидния отговор на този въпрос, се провежда и ритуалът с публичното жертване на министъра. За да засили медийния ефект (и да оправдае защо се е прицелил точно в него), Борисов умишлено унижи Петков пред цялата страна. „Самите хора в социалното министерство недоволстват. Пет пъти досега съм връщал оставката му, но просто и колегите му министри не искат да работят повече с него. Така че в петък го извиках и му казах, че просто никой не иска да работи с него от кабинета”. С такава ужасяваща откровеност разказа премиерът как е брутализирал човека, с когото довчера е работил рамо до рамо. След което обяви, че го заменя с Деница Сачева, чиято биография „блести” най-вече с разнообразието от властови позиции в какви ли не ведомства, които е заемала до момента. Един очевидно послушен кадър, който ще изпълнява безпрекословно онова, което ще му шепнат задкулисно други влиятелни фигури (вероятно финансовият министър Владислав Горанов, на който много му се иска да има пълен контрол върху пенсионната реформа).

Дали Сачева осъзнава, че самата тя ще бъде удобният виновник при следващия голям скандал, който (неизбежно) ще разтресе социалната система? Едва ли. Всеки, който достигне подобна властова височина, започва да се смята за неуязвим. Докато, разбира се, не го вземе на мушка герберският гръмовержец. Както се случи с Ирена Соколова, която загуби поста си на областен управител на Перник. Типичен партиен послушко, Соколова се издигна от неизвестен активист на ГЕРБ до депутат, след което й беше подарена цяла област, въпреки че няма и капка административен опит. Шеметната й кариера обаче стигна до печален край – когато Борисов зашари по списъка с потенциални виновници за водния режим в Перник, пръстът му се спря върху нейното име. Така засега се спасява екоминистърът Нено Димов, чието ведомство е отговорно на национално ниво за управлението на водите в България.

Случаят със Соколова е знаменателен, защото показва, че отстрелването на държавни чиновници и партийни активисти служи да защити не само Борисов, но и група важни хора, които той се стреми да запази във властта на всяка цена. Дълго време към това сборище се числеше например Цветан Цветанов. Да не забравяме, че имотните скандали, разтресли настоящото правителство на Борисов, започнаха с неговия апартамент. Трябваше обаче куп хора – сред които Румен Порожанов и правосъдният министър Цецка Цачева, да хвърлят оставки, преди боса на ГЕРБ да реши, че положението е толкова напечено, че му се налага да се лиши от дясната си ръка. Когато моментът дойде, Борисов само дето не се разплака, че трябва да се раздели с „обичното си дете” Цветанов. Не му отне дълго обаче, за да падне маската на престорената му привързаност. Когато стана ясно, че ГЕРБ печели властта и без своя „изборджия”, Борисов пренебрежително заговори, че „и без Цветанов може”.

Има обаче хора, без които очевидно не може

Каквато и да е причината (може би слуховете за близостта му с ДПС?), финансовият министър Владислав Горанов е политикът, който нито един скандал не може да разклати. Дори и да се е настанил в жилище на своя кръстник – бизнесмена и масон Иван Сариев, дори и да раздава милиони левове отгоре на партиите от парите на данъкоплатците, дори и подчинената му НАП да разпилее личните данни на половин България – Горанов е недосегаем! Той влиза и излиза от политиката само по свое желание – както направи през 2014 г., когато заради управлението на Орешарски нямаше как да се добере до висока правителствена позиция и напусна парламента, за да „запазя позицията си на човек, който сред приятелите си винаги е бил известен като експерт, професионалист и да продължа по пътя си, занимавайки се с частни проекти”. Съдейки по трайната му и дълбока привързаност към публичните финанси обаче, „експертът и професионалист” Горанов изглежда го влекат повече държавните проекти.

А какво да говорим за бивши и настоящи фигури в изпълнителната власт като Ивайло Московски и Николай Нанков!? Московски се оттегли от транспортното министерство, което управляваше, след поредица от лични и управленски драми само за да го прати  Борисов за вицепрезидент на Черноморската банка за търговия и развитие. Кариерната история на Нанков пък е просто удивителна. След като беше уволнен като регионален министър заради трагичната катастрофа край Своге (заедно с Московски и вътрешния министър Валентин Радев), той се върна в същото ведомство като зам.-министър. Само дето се проявява повече като министър, отколкото наследникът му на поста Петя Аврамова. Самият Борисов го припознава като такъв, след като го вози редовно на джипа си заедно с Владислав Горанов. Дали пък в джипа не е отговорът – който е вътре, значи се намира под безусловната закрила на боса?

Във всеки случай очевидно е, че Борисов ползва оставката съвсем избирателно – по-беззащитните ги отстрелва от раз, ала онези със здрава политическа броня дори не ги хваща на мушка. Това разбива илюзията, която дълго време се опитва да гради – че действа бързо и безкомпромисно с провинилите се властници, за да угоди на общественото мнение. Мнозина продължават да се хващат на този дребен трик. Все повече хора обаче ще се питат: а кога най-накрая онзи, който отговаря за всички прегрешили, ще извади своята оставка, вместо да ни замеря с чужди?

Людмил Илиев, „Сега“