Стереотипът дълги години у нас бе, че „Бай Ганьо“ е образът на хората и политиците от „народняшките“ партии, от провинцията, от „Обединени Патриоти“, от ИТН, ГЕРБ и тн.

„Алеко“ е човекът от демократичната общност, от Шишман, от космополитната част на България. Такъв беше старателно налаганият образ – „Ганьо“ беше някой от ВМРО с торбичка Била, местен активист на ГЕРБ в провинцията, фен на Слави Трифонов или гласоподавател на Възраждане. Някой, който „ни излага пред чужденците“. Срещу него трябваше уж да стои „Алеко“ – член на „Да,България“ с „Капитал“ под ръка, запътил се към събитие на „Правосъдие за Всеки“. Някой, който уж се гордеем да ни представлява.

И накрая, след всички тези години на старателно налаган и отглеждан образ, каква чутовна ирония на съдбата е най-близкият до „Ганьо ходи в чужбина“ образ, който сме имали, да се окаже тъкмо лидерът на общността от псевдо-Алековци? Като изваден от карикатура на Бай Ганьо, заставащ за сконфузна снимка с всеки срещнат в коридора международен политик, седящ тъжно на трибуните на инаУгурацията, чакащ в качеството си на премиер до фикуса в държавния департамент за среща с петата секретарка на заместника. Докато описва под всяка подобна снимка колосални международни пробиви, стратегически разговори и лични покани на най-високо ниво!

Кирил Петков, с разваления си английски, с пълната липса на обща култура и основни познания по география и история, с амбулантната търговия на провиотици и дребните номерца как Опра го била рекламирала е почти вълшебно копие на образа на Бай Ганя, който собствената му общност презира и години наред лепеше на противниците си.

Всяка обидна карикатура и колаж в този стил, която тези хора правиха на опонентите си през годините накрая оживя в собствения им лидер.