Антоанета Василева, съпругата на мажоритарния собственик на КТБ Цветан Василев, осъди прокуратурата за продължаващото вече 12 години наказателно преследване срещу нея. С решение от 6 юли 2026 г. Върховният касационен съд (ВКС) задължи прокуратурата да плати на Антоанета Василева 6 135,50 евро обезщетение за нарушение на правото, гарантирано от Европейската конвенция за правата на човека, за разглеждане и решаване на делото в разумен срок.

През октомври 2014 г. прокурор при Софийска градска прокуратура образува дело срещу Василева и нейния съпруг Цветан Василев за пране на пари в особено големи размери, което представлява тежко умишлено престъпление. Делото е от онези процеси, които прокуратурата гордо носеше на ревера си след фалита на КТБ. Само пет дни по-късно говорителят на държавното обвинение съобщава гръмко случая пред медиите и новината обикаля навсякъде. През 2017 г. Василева е привлечена като обвиняема. И до момента няма промяна.

Представете си, че една сутрин говорителят на прокуратурата свиква гръмка пресконференция и съобщава за образувано наказателно дело срещу вас за тежки умишлени престъпления. Името ви обикаля националните медии. Постановено е и задържането ви, което означава, че стъпите ли на българска земя, отивате директно в ареста.

И след това не се случва абсолютно нищо. Никой не ви изправя пред съда, където да се защитите и да чуете присъда, каквато и да е тя. Никой не прекратява делото, за да си върнете живота. Минава година. Минават пет. Минават дванадесет. Вие все още сте „обвиняем“ – дума, която виси като сянка над семейството ви, професията ви, репутацията ви, банковите ви сметки и свободата ви да се приберете у дома. И никой в държавата не носи никаква отговорност за това.

Какво всъщност значи да си обвиняем

За неюриста „обвиняем“ звучи като временен етап, който просто отминава. Всъщност това е правно състояние, проникващо във всеки аспект на живота и то без нито ден присъда. Обвиняемият е под мярка за неотклонение, която може да варира от подписка и парична гаранция до домашен арест и задържане под стража, а прокурорът има право да забрани напускането на страната. Човекът може да бъде отстранен от длъжност, докато трае производството. Върху имуществото му често се налагат запори и възбрани за обезпечаване на бъдеща глоба или конфискация – сметки се блокират, имоти се замразяват, при това години преди съдът да се е произнесъл с категорична дума за вината. Освен това той е длъжен да се явява при всяко призоваване и няма право да сменя адреса си, без да уведоми органите. Животът му е изцяло на разположение на едно разследване, което никак не бърза. Отвъд закона обаче започва същинската невидима присъда. Висящото наказателно производство се вписва в удостоверения и декларации, като по този начин затваря вратата към държавна служба, регулирани професии, конкурси, обществени поръчки и лицензи. Работодатели, партньори и контрагенти четат заглавията от пресконференцията, а не томовете с доказателства. Презумпцията за невиновност съществува единствено на хартия в Конституцията, докато в реалния живот на обвиняемия тя е напълно заменена от презумпция за токсичност.

Едно дело като огледало

Хронологията на делото срещу Василева, установена от ВКС, трябва да бъде разказана подробно, защото тя не е просто куриоз, а същинска диагноза на системата.

Още на първия си разпит през октомври 2014 г. Антоанета Василева предоставя всички необходими документи по случая, включително ревизионни актове от данъчни проверки за доказани доходи, банкови преводи и нотариални актове.

Следващите две години и половина са белязани от пълна институционална тишина и никой не я търси за абсолютно нищо. Куриозът обаче тепърва предстои. Изведнъж през март 2017 г. тя официално е привлечена като обвиняема в нейно отсъствие докато пребивава в Сърбия. Постановено е задържането ѝ и е поискана екстрадиция. Сръбският съд отказва екстрадиция, като преследването се води по чисто политически причини.

След няколко години Антоанета Василева използва единственото средство, предоставено ѝ от Наказателно-процесуалния кодекс (НПК), като внася искане до съда за ускоряване на разследването. На хартия процедурата изглежда изключително сериозно. Обвиняемият подава молба до съда, който незабавно изисква цялото дело от прокуратурата. Еднолично в закрито заседание съдията преглежда материалите и преценява налице ли е неоправдано забавяне. Той анализира фактическата сложност на случая, наличието на периоди на необяснимо бездействие, спазването на преклузивните срокове и поведението на самия обвиняем. При установено забавяне съдът определя подходящ срок за извършване на действията. На практика той дава ясен времеви прозорец на прокуратурата да довърши работата си, като това определение е окончателно. Какво става, ако срокът изтече, а прокуратурата не е направила нищо? Отговорът е прост и ясен – не се случва абсолютно нищо. Законът не предвижда никакви последици. Съдът няма право да прекрати делото, да наложи глоба или дори да сезира някого. Обвиняемият може единствено да подаде нова молба след половин година и да получи нов срок, който също подлежи на пълно игнориране. Средството за ускоряване работи точно толкова, колкото табела с надпис „Моля, карайте бавно“ намалява скоростта на магистрала без нито една камера. В случая Софийският градски съд (СГС) преглежда делото и установява нещо смайващо. Нарушени са абсолютно всички срокове, които законът предвижда за едно разследване. Съдът дава на прокуратурата три месеца да предяви материалите и да внесе обвинителен акт. Тримесечният срок изтича, а прокуратурата не прави нищо. Няма санкция, никаква последица. Минават още три години.

А как изобщо се стига до ВКС?

Още през август 2022 г., преди искането за ускоряване, Василева завежда иск срещу прокуратурата по Закона за отговорността на държавата и общините за вреди, с който претендира обезщетение заради несъразмерно дългото разследване. През октомври 2023 г. СГС отхвърля иска изцяло с мотива, че делото се отличава с изключително висока правна и фактическа сложност, а прокуратурата не е бездействала. През декември 2024 г. Софийският апелативен съд потвърждава решението. Едва третата касационна инстанция отменя всичко и осъжда прокуратурата.

Три извода от решението на ВКС, които надхвърлят конкретния случай

Първо, ВКС категорично потвърди, че началото на срока, който се отчита с оглед преценката за нарушение на правото на справедлив процес в разумен срок не се брои от момента, когато прокуратурата благоволи да привлече някого като обвиняем. То започва от момента на каквото и да било действие, което засяга неговата правна сфера – в случая публичното му посочване като извършител на пресконференцията през 2014 г.

Второ, прокуратурата се защитава с внушителна статистика от 90 тома, 20 500 листа, 97 разпитани свидетели и 20 експертизи в опит да докаже обема на свършената работа. ВКС обаче задава въпроси, които никой друг не повдига. Съдът пита защо тези действия не са извършени едновременно, а се точат едно след друго с години пауза помежду им. Пита също има ли план кога делото ще приключи и контролира ли някой този процес. Отговори очаквано липсват. Дебелината на папките не е доказателство за ефективна работа, а понякога доказва точно обратното.

Дело, което никога не влиза в съда, е дело, което никога не може да бъде загубено.

Трето и най-важно, цялата тази съдебна констатация води единствено до присъждане на обезщетение. То обаче е платимо не от прокурора, забавил делото, а от държавния бюджет. На практика сметката се поема от всички нас, а делото срещу Василева продължава да се води вече дванадесета година.

Механизмът, който работеше и точно затова беше премахнат

България разполагаше със сразвинтелно ефективно лекарство срещу вечния обвиняем. През 2005 г., притисната от десетки осъдителни решения в Страсбург, страната ни въведе в тогавашния НПК едно просто правило под формата на чл. чл. 368 и 369. То гласеше, че ако разследването за тежко престъпление продължи над две години или над една година при по-леките, обвиняемият има право да поиска делото да бъде разгледано от съда. Съдът връщаше делото на прокурора с двумесечен срок, в който той трябваше да избере един от три варианта – да внесе обвинителен акт, да предложи споразумение или сам да прекрати производството. Ако прокурорът не направи нищо в този двумесечен срок, съдът прекратяваше наказателното производство окончателно и безвъзвратно. Делото приключваше не поради доказана невинност, а защото обвинението е пропуснало шанса си да докаже вината. Не се допускаха удължавания по изключение, нови разследвания по същото обвинение или втори шансове. Този механизъм превръщаше всеки пропуснат срок в личен професионален провал с конкретно име и фамилия. Прокурор с прекратено по чл. 369 дело не можеше да се оправдава с обективна сложност. Той се превръщаше в магистрата, изпуснал процес заради собственото си бездействие. Това носеше негативни последици за неговата атестация, кариера и дисциплинарна отговорност пред тогавашния ВСС. Правилото не наказваше прокуратурата абстрактно, а правеше забавянето лично неизгодно за отговорните лица. Именно затова то работеше безотказно – прокуратурата изведнъж откри способността си да пише обвинителни актове в срок, осъзнавайки какво реално може да изгуби. Европейският съд по правата на човека (ЕСПЧ) изрично призна този механизъм за ефективно средство срещу безкрайните разследвания в България.

И тогава се случи предвидимото

Ход първи е направен през 2010 г., когато текстът е отменен изцяло. Официалният мотив твърди, че разпоредбата води до прекратяване на производството без гаранция за пълно разследване. Преведено на достъпен език, това означава, че санкцията е работила прекалено добре. Прокуратурата започна да губи дела заради собственото си бездействие и вместо да отстранят проблема с темпото, управляващите отстраниха самата санкция.

Година по-късно ЕСПЧ в Страсбург констатира с пилотното решение „Димитров и Хамънов срещу България“, че отмененото правило е било единственото ефективно средство, и задължи страната ни да осигури реална защита срещу бавното правосъдие.

Ход втори идва през 2013 г., когато след пилотното решение от Страсбург парламентът връща отменените текстове в НПК заедно със съответната санкция.

При ход трети през 2017 г., по време на голямата ревизия на кодекса през ноември, законодателят не подходи с директна отмяна. Той запази процедурата, но тихомълком премахна последицата от нея. Обвиняемият продължава да има право да иска ускоряване на разследването, а съдът запазва правомощието си да определя подходящ срок. На хартия всичко изглежда по старому. Разликата се крие в един ключов детайл – ако прокурорът остави срока да изтече, вече не следва прекратяване на делото, а всъщност не следва абсолютно нищо. Делото на Василева представлява лабораторно чист тест за този нов режим. Тя използва предвиденото средство и съдът установява нарушение на всички срокове, давайки три месеца за реакция. Прокуратурата просто ги игнорира без никакви последствия. Средство за защита без реален резултат при неизпълнение на практика изобщо не е средство за защита.

Държавата буквално откупува с нашите пари правото на прокуратурата да не приключва делата си.

Кому са удобни делата „на трупчета“

Тук стигаме до въпроса, обикновено заобикалян от юридическата учтивост – защо години подред нито едно парламентарно мнозинство не направи нищо, за да дисциплинира прокуратурата? Отговорът е доста неудобен, защото безсрочното обвинение не е дефект в системата, а неин основен инструмент. Дело, което никога не влиза в съда, е дело, което никога не може да бъде загубено. То върши съвършена работа, за която присъда изобщо не е необходима. На първо място, това е публична присъда без съд. Обвинението живее вечно в медийните заглавия, без нито веднъж да покрие стандарта за вина извън разумно съмнение.

На второ място, висящото дело се превръща в съвременен дамоклев меч. То подлежи на раздвижване или приспиване според политическата и икономическата конюнктура. Днес цари тишина, а утре, ако станеш неудобен, следват ново привличане, нова мярка и нови показни претърсвания пред камерите. Това е форма на абсолютна власт над човека, която парадоксално би била прекратена от една реална присъда.

Когато накрая гражданският съд установи нарушението на изискването за разумен срок, сметката се плаща от държавния бюджет. Финансовата тежест не пада върху бавилия прокурор или липсващия контрол от неговия висшестоящ, а се поема от всички нас. Държавата буквално откупува с нашите пари правото на прокуратурата да не приключва делата си. За всяка власт това е напълно поносима цена, просто защото не излиза от нейния джоб.

Какво трябва да се промени

Изходът е известен отдавна. Законодателната уредба трябва да бъде възстановена заедно с последиците, но този път в редакция, отчитаща уроците на съдебната практика, включително тази на Съда на Европейския съюз (СЕС). Внесен законопроект към момента няма, липсва и юридическа дискусия по темата, като именно затова си струва да предложим как да изглежда бъдещата уредба. Обвиняемият получава право да поиска внасяне на делото в съда. Ако от привличането му са изтекли повече от две години при тежко престъпление и повече от една година в останалите случаи, той подава молба до съответния първоинстанционен съд, който незабавно изисква делото от прокуратурата. В този срок не се включва времето, през което делото е било в съда или е било законно спряно. Не бива да се включва и времето на забава, причинена от самия обвиняем или неговата защита, когато тя представлява съзнателно осуетяване на процесуални действия. Пострадалият получава огледално право. Когато години след престъплението прокуратурата дори не е посочила извършител, жертвата също може да поиска от съда да раздвижи разследването. Сезираният съд се произнася еднолично в седемдневен срок и при установено основание връща делото на прокурора с двумесечен срок. В него прокурорът избира напълно сам измежду правомощията си – той може да внесе обвинителен акт, да предложи споразумение или освобождаване от наказателна отговорност с административно наказание, или просто да прекрати производството. Съдът не му диктува обвинителната теза, а единствено слага край на безвремието. При дела с действителна и изключителна фактическа сложност съдът следва да разполага с възможността еднократно и мотивирано да продължи този срок. Така санкцията престава да бъде автоматична, започва да отчита спецификите на всяко наказателно производство и се прилага гъвкаво. И накрая идва самата санкция. Ако прокурорът не упражни нито едно от правомощията си в определения срок, или отново не завърши разследването в удължения от съда срок, съдът прекратява наказателното производство по съответното обвинение с окончателно определение. Производството продължава срещу останалите обвиняеми и по другите обвинения срещу същото лице. Тази архитектура не е произволна – тя е съобразена с решението по дело C-612/15 на СЕС от 2018 г., което разгледа уредбата на чл. 368 и 369 от НПК и укори в нея не самата санкция, а нейната автоматичност. Люксембург възрази срещу това, че срокът течеше дори когато защитата саботира производството, както и срещу липсата на всякаква гъвкавост при обективно сложни дела, при това единствено за производствата, засягащи финансовите интереси на Съюза. Съдът на ЕС изрично напомни, че разглеждането на делото в разумен срок е основен принцип и на съюзното право.

Честно е да обърнем внимание и на контрааргумента, послужил за погребването на правилото през 2010 г. Той се гради на страха, че при сложно дело за тежко престъпление извършителят може да избегне отговорност заради елементарен прокурорски пропуск. Възражението звучи сериозно, но контраргументите са дадени отдавна. Първо, редно е да си дадем ясна сметка какво всъщност означават две години разследване за една държава. Срещу обвиняемия се изправя целият мощен апарат на държавната принуда – наблюдаващи прокурори, следствени служби, разследващи полицаи, оперативни работници и вещи лица от всяка мислима специалност. Впрегнати са механизмите на европейските заповеди за разследване и международната правна помощ. Използва се власт, недостъпна за нито един частен субект – власт да се претърсва, изземва, подслушва, блокират сметки и изискват документи от всяка институция и банка.

Тестът

Делото „Василева“ дава на новото Народно събрание нещо изключително рядко – то представлява предното доказателство за декоративния характер на сегашното средство за ускоряване на наказателното производство. Всяко управляващо мнозинство у нас охотно декларира желание за съдебна реформа, прокурорска отчетност и край на превръщането на наказателните дела в бухалки. Подобни декларации обаче са напълно безплатни. Обсъжданата промяна би била първата реформа, която реално отнема комфорта на прокуратурата да държи хората в безсрочно обвинение и да генерира дела на трупчета.

Lex.bg