България е държавата, която най-лесно може да бъде излъгана
Най-лесно и най-близо до Истината е да кажем – „Никога!“ и да пратим по дяволите и дописката, която четете, и дописникът и многобройните балами, които все още вярват, че ще дочакат някой ден „другото“ – каквото и да е „друго“. И упорито продължават да не схващат, че на нас никакво „друго“ не ни се полага – и дори нещичко да се изтърколи току в краката ни, все ще се намери някой да ни изпревари и да го грабне. А ние ще си я караме като наквасени провинциални уредници на погребения, които дори не знаят какво погребват, какви са тия останки, ами къде е онова, което ги е събирало в едно цяло – и няма ли най-после да проумеем, че „цялото“ винаги и единствено е било важно, а не парчетиите…
Впрочем, ако не се дърпахме като катъри насам-натам, трябваше отдавна да сме се примирили поне с онази истина – за Съединението – която сме я взели назаем от белгийците и все забравяме да им я върнем, макар че на нас не ни върши никаква работа. Не я спазваме, но пък бихме могли да я редактираме, както винаги редактираме всичко, всяка мъдрост – и за чуждата мъдрост, доколкото зависи от нас, Шенген скоро няма да има…
И, съвсем между другото, само чуйте колко по-добре звучи редактираната чужда промисъл: „Цялото прави силата!“
Но, както и да звучи, ние трябва да си се върнем при останките.
Важният въпрос е, какво ще дадем срещу останките, които чакаме – понеже сме известни с това, че никога не си острим молива, както трябва и сметките ни все не излизат.
Затова веднъж предложих, поне в Уикипедия да бъде записано, че България е държавата, която най-лесно може да бъде излъгана. Очаквах да ме потърсят разгневени юнаци, но никой не се обади.
Сега пък се притеснявам – при този „чейнч“ с останките, които очакваме – да не изглеждаме като ония бездомници, които не толкова отдавна въведоха в съвсем пестеливия си речник едноименната дума. Но не я превърнаха в жалостив поплак или в неустоим – заради трагичните си дълбочини – призив, напълно подходящ за бъдещия химн на Европейския Съюз, който да приканва минувачите по европейските градове да побързат да се освободят от някое и друго евро. Вместо това, „чейнч“ звучи като боен вик на неизвестно как оцеляло индианско племе, което скоро ще ни го върне тъпкано – заредено с мъдростта на обединена Европа.
Стреснати от очакваната развръзка в този сюжет, макар и чужд за нас, ние пък си мислим дали няма да бъдем прекарани за пореден път в нашия си „чейнч“ – защото на повечето от днешните наши първенци все им личи, в едно или друго, селяшката наивност и упорство – абе, вижда, че го лъжат, ама си знае неговото…
Дори Симеон, който почти до края на странното му пребиваване във властта, изглеждаше като отегчена лисица в запуснат кокошарник, натъпкан с истерични кокошки и дезертирал петел, все още лишени от грижите на днешното европейско законодателство за домашните птици – та дори той допускаше необясними противоречия. Можеше, например, да каже, че бъркаме, когато разделяме Путин от Русия и Русия от Путин – и се чудеше на глас, как така сме с Русия, ама пък сме срещу Путин? И то си беше за чудене…
Но веднага след това можеше да похвали Желев, че първи е признал Македония, без изобщо да помисли, какво ще последва! Накрая излезе – според Симеон – че не бива да разделяме Русия от Путин, но е нормално, ако Македония бъде разделена от майка България. Тъй или иначе, оказахме се със свалени гащи пред скопяните, които са безжалостни в пазарлъците – и така се докарахме пак до някакви останки, с които се надяват да затъкнат устите ни… Искам да кажа, че там където и лисиците се объркват, нашите селчовци нямат никакъв шанс, колкото и да се зверят в поредните останки.
Между другото, и Симеон само изглеждаше така, както им се искаше на нашите леваци – като някаква останка: доведоха му министрите, а сетне, в подходящият момент, ги отведоха и той като че ли си остана с пръст в устата, това им се привиждаше на леваците… А в началото той ги плашеше дори с погледа си. Веднъж му казах, че има погледа на дядо си Фердинанд, „Старият цар“, както са му викали – и той подскочи до тавана, сякаш дори това невинно сравнение щеше да наруши дистанцията, която упорито спазваше от Фердинанд, за да не го натоварят с някои от греховете му. Играта тепърва щеше да започне – играта за изоставения от комунистите „трон“ и всяка подробност беше от значение. Впрочем, този епизод е описан в книгата ми „Разговори със Симеон Втори“, която, според мен, и досега си остава най-достоверният разказ за „Човека от Мадрид“ – и заслугата изцяло си беше негова, това се отнася и за някои направо самоубийствени признания – като онова, че няма никакави имотни или други претенции към България. Но времената бяха други – и лъжците, и лъганите все още бяха трогателно наивни, включително и по въпроса за останките, и тяхната цена също беше друга.
Преди време, на някои тукашни „политолози“ много им хареса една фраза, която бях цитирал от книгата на Глен Бек „Залезът на демокрацията“: „Ако не си на масата, значи си в менюто“ – и все я повтряха загрижено – ама България на масата ли ще бъде или в менюто, без да си дават сметка, че дори и да бъдем поканени на масата, за нас ще бъдат оставени огризките-останките, нищо друго… Ние отдавна сме се докарали дотам, че не сме сигурни за нищо и в нищо. Един местен глупак все повтаря: „Няма проблем, че сме без армия и самолети, НАТО ще ни пази…“ – наистина нямаме самолети, всички вкупом – и руските МиГ 29, и американските Ф-16 ще ги пращаме на поляците да ги ремонтират, това е истински позор – но да не използваме напразно тази дума, понеже тя е неясна за славните български военачалници… Друго е по-важно: сега всеки турски пилот може да използва свидното ни „българско“ небе за гезме-сокак и да разходи гаджето си из него, само дето още не са се сетили да ни пазят по този начин. Но пък, който трябва, отдавна е наясно, че ние сме съгласни с останки да пазим и дори да изживеем и себе си. Точно това се и случи: прибраха най-ценното, което остана след соца – най-качествените екземпляри от човешкия материал, а останалото ни го подхвърлиха, понеже знаеха, че ние си падаме по останките – и дори едно вкаменено конско лайно, останало след войската на Самуил, може да ни възторгне до припадък…
Нека бъдем справедливи обаче: още в първата за 1999-а година емисия на „Всяка неделя“, Симеон каза, че трябва добре да си направим сметките с НАТО, защото участието в алианса е едно скъпо удоволствие – и се оказа прав. А ако съдим по съдбата на клетата ни авиация – и порядъчно безсмислено удоволствие.
Съвсем сигурно е, че подобно признание е изключено да излезе от иначе вечно функциониращите усти на повечето от тукашните политически тахтаби – и това се дължи не само на страха им да не станат жертва на някоя последваща чистка, но и на невъзможността да бъде разчетен смисълът на онова, което повечето от тях изричат. Този кошмарен недъг преразказва, но вече като гротеска всичко, което се случва наоколо – и така прикрива в някаква степен и опустошителното безплодие на нашите политикани.
И, все пак, очевидно е, че те вече изобщо не са в състояние да продуцират някакви ценни идеи. Това не е и нужно: те просто трябва да си останат в задушливата атмосфера на кувьозите, в които са ги поставили лидерите на новото Братство, в каквото се превръща ЕС – и да съчиняват „послания“, които прикриват безсрамни лъжи. България няма да може да изгази от тези лъжи, идиотите ще я довършат и със „загадките“ на недонаправения си език.
Веднага след като шарлатаните на Радев взеха властта, лъжите им преживяха нов разцвет. Един от тях, някакъв левантинец, твърдеше, че кирчовци са ухажвани от три чуждестранни фирми, естествено анонимни, с капитализация около един милиард евро – и това се оказа, както и се очакваше, евтина измишльотина, която да подготви публиката за по-тлъстите лъжи. Друг от четата на Просто Кирчо пък се изсили, че са готови да построят не един, а цели четири моста над Дунав – единият от тях веднага щели да предоставят на НАТО, за да облегчат работата му. А после пак в Полша ли ще ги ремонтират – само това не стана ясно.
В НАТО обаче са спокойни – те знаят, че си имат работа с хора, чиито лъжи винаги са свежи.
Не искам да ме имате за някакъв черноглед стар мърморко – но не ми се ще повече да живеете така, да посрещате останки, да се радвате на останки.
За съжаление, нямаме и вкус към драматургията на Историята и поради тази причина често, ако не и винаги, се плашим от истината за най-черните ù периоди – тези, от които е изцедена до край човещината.
Какъв е този бяс, сто мъже да бъдат ослепени и поверени на един едноок водач – и това да се повтори 150 пъти?!
Това е безподобно с яростта си изстъпление на Злото. Много омраза е трябвало да бъде поне донейде укротена по този начин. Като не броим историците, всички ние, останалите, се очаква да сме максимално любопитни към подобни епизоди. Но истината е, че по-скоро гледаме да ги отпъдим от паметта си, сякаш се страхуваме от нещо…
Може би дори сме си внушили, че след тази животинска разправа със Самуиловите нещастници вече сме предупредени, че тя е Прокобата, с която трябва да оцеляваме неизвестно докога… – и неизвестно за какви грехове.
Затова, дръжте се здраво за еднооките или, в краен случай, за останките – въпреки че отдавна сме загубили представа, какво е тленно или нетленно при тях.
И дори понякога се насилваме да виждаме нещо вечно и безсмъртно там, където то не съществува. Но и това не ни прави по-предпазливи за бъдещата ни участ…
