Отвсякъде се чуват оценки за Българското Председателство – и колкото по-близо до Яслата са авторите им, толкова по-възторжени са те.
Имам предвид българските коментатори – искат да се харесат, горките, на Председателя, но дори не подозират, че той пет пари не дава за кваканията им.
Ако имате късмета да е откровен с вас, той ще ви попита само едно: „Аз как се представих? Добре, нали?“ Толкова.
Внимавайте, какво ще му отговорите.
След толкова хвалби, няма как човек да не се запита: А кога Председателството щеше да е неуспешно?
Предвидена ли е изобщо подобна възможност в този тъй стриктно разписан ритуал? Не, разбира се.
Дори Юнкер да престанеше да се целува или попийва – макар че това щеше да е прекалено жестоко изпитание за него – дори и тогава Председателството нямаше да е провалено.
Президентът Радев обаче прати едно кърваво писмо до Падишаха – с изказването си на конференцията „Българското Председателство на Съвета на ЕС: време за равносметка“ .
Когато го резюмираха в новините на Би Ти Ви, реших, че там временно са се отучили да четат, неизвестно по каква причина, и вече не са в състояние да сдъвчат дори един елементарен коментар.
После обаче се сетих, че вероятно и те са намазали нещо от Яслата – и заради това толкова гламаво представиха позицията на Радев.
А в нея има безспорно любопитни, макар и не особено приятни оценки.
Преди да стигне до тях, президентът удря една-две баданарки – примерно, за доброто „администриране“ на събитието – сякаш е забравил, че НДК, където бяха базирани основните събития на Председателството, не е построен заради някакъв скорошен конгрес на ГЕРБ – там десетилетия наред са се провеждали всевъзможни форуми; и дори, покрай ремонтите, да бяха отмъкнали целия Дворец, пак щяхме да се справим.
С елементарното, с дюлгерската работа винаги се справяме.
В часовникарската обаче никак ни няма – не провиждаме добре в идващото Време.
Радев казва, че „темата“ за Западните Балкани е била добре избрана, повтарял го е няколко пъти и досега.
И също като Падишаха проявява необяснимо лекомислие.
Изобщо не беше добре подбрана въпросната тема, понеже не може да донесе никакви – абсолютно никакви, ползи за България. Така и стана.
И най-възторженият коментатор, дори да е потънал до пояса в Яслата, би трябвало да прозре, че от тази Мрачина/Западните Балкани няма излаз.
Там властват Чворове, преплетени от вековни вражди, коварства и измами.
С тях на глава не се излиза – те не са като Юнкер, който и само след една ракийка е готов на всичко – на думи, разбира се.
На Брюкселските трепетлики им е лесно да щавят словото, както си искат. Побутват те към Мрачината – а след това ти казват, че в близкото бъдеще няма никакъв шанс нещо да се случи там.
Точно това казаха в София на Балканските „Балами“ – те обаче и друго не са очаквали, дори и нашият Падишах със сигурност не го е вярвал.
Само Орбан ни предупреди – и никак няма да сбъркаме, ако прихванем нещо от него.
Едно отклонение. Единственото безспорно гадно нещо, което видях на световното първенство по футбол досега, бе провокацията на „швейцарците“ Шакири и Джака по време на срещата Сърбия – Швейцария.
Бяха изрисували на бутонките си знамето на Косово, а след головете си показаха с ръце орела от албанското знаме.
Отгоре на всичко, съдия беше един футболен Юнкер – и сърбите не можеха да повярват, че германец свири мач на Швейцария!
Дори на футболния терен старите рани оставят кървави отпечатъци, а наивниците ще приобщават Мрачината…
Забележителна, бляскава е лекотата, с която в Брюксел вече послъгват по всеки повод, зарязали са дори елементарната куртоазия – например, можеха да предупредят нашите екзалтанти, че Солунската декларация за Западните Балкани отпреди петнайсетина години ще е по-щадяща от Софийската.
Но не го направиха и ни оставиха с отворена уста.
Така че, забравете темата за Мрачината – и Радев няма какво да я усуква излишно.
Но той е прав за друго – за несръчността, с която се накиснахме в Македония.
Няколко пъти писах за коварния капан, в който ни вкараха македонците.
Радев сега казва, че е трябвало да изчакаме те да подпишат договора с Гърция и тогава и ние да уточним и отстояваме някои клаузи в нашия договор.
Прав е, но трябваше да го каже преди няколко месеца.
Сега ни оставиха сами в Гората, един Заев се наложи с хилене и хитрост.
Ето какво казва Радев по този повод:
„И ако сега наложим двата договора – между Гърция и Република Македония и между България и Република Македония, ще видим значителни разлики.
На първо място, договорът между България и Република Македония подлежи на промяна и денонсиране, което допуска възможността за обратимост на процесите.
А този между Гърция и Република Македония е безсрочен и не търпи промяна.
Гърция реши проблемите със своята идентичност, история и език на високо политическо ниво… с безкомпромисни срокове и условия.
В нашия договор ние оставихме тези проблеми да се решават от комисията, която има само правомощия в областта на историята, без да може да адресира политически процеси…
По време на нашето председателство Брюксел определи четири условия за оценка на готовността на Македония за започване на преговори през юни догодина.
Едно от тези условия е изпълнението на договора между Гърция и Република Македония, но нито дума /няма/ за /договора с/ България…“ /край на цитата/
Елегантно обобщено: прекарани сме.
Докато се възторгваме до Небето.
Две други констатации на Радев заслужават специално внимание – и тъй наречените „национални“ телевизии би трябвало дни наред да ги чоплят от сутрин до вечер. Но няма кой да го направи там.
„Гонят Сянката, вместо Същността“, всъщност – гонят Михаля.
Ето ги въпросните констатации: „България затвърди положението си на най-периферна държава в ЕС“.
И още: „Точно по времето на нашето председателство, без наше участие, бе сформирана нова група за военна интервенция, която включва само девет държави.
Редно беше България да постави въпроса, каква е истинската цел на тази нова група, какви са критериите за покана да членуваш в нея. На какъв принцип бяха отправени покани към избрани държави.“ /край на цитата/
Нищо ново – защото и три пъти последователно да ни предоставят Председателството, ние няма да се измъкнем от перспективата на Гетото на ЕС.
Сега е ред на Цветан Цветанов да джафка по президента – както винаги, ще го направи аргументирано.
Хайде сега да отговорим на онзи въпрос на Падишаха:
„Аз как се представих?“
Как се справи той с ролята, която му отреди Председателството?
Човек с харизма – досега предимно за вътрешна употреба, но успя някак да я продаде и навън.
Той е много ловък в играта с простолюдието, ако го оставиш, по цял ден ще се снима с баби-почитателки – и ще ги слуша, как го молят да управлява още хиляда години.
Не им вярва изцяло, но му е вкусно.
Това общуване – фалшиво или не, всъщност, най-много отговаря на манталитета му.
Както и склонността му да се държи като Стопанина на Държавата – независимо дали открива някоя дребна пречиствателна станция или натиска копчето на някой нов рентгенов апарат.
Важното е да прави нещо, независимо какво, да центрофугира медиите, след като отдавна ги подчини – поне повечето от тях.
Тази му нагласа беше и причината да гледа с пренебрежение към президентската институция – убеден е, че дори един клозет да открие е по-важно за него, отколкото да участва от време на време в някакъв ритуал.
Силният човек е онзи, който е в движение 24 часа – така смята той, половината от тях може и да са по незначителни поводи, дори направо несмислени, но все пак.
Затова и не ходи в Парламента – той му изглежда като някакво гробище.
И, изведнъж – Председател на Европа!
Онези, която бяха наясно с този ангажимент на България, бяха напълно сигурни, че ББ ще бъде премиер на страната към 1 януари 2018 година – с цената на всичко, щеше да преглътне и последните идиоти за коалиционни партньори, щеше да направи и невъзможните съглашения, но нямаше да пропусне този шанс.
Защото вече му харесваше из коридорите на Брюксел, вече беше омаял сенилния Юн-кяр, за Меркел да не говорим, харесваше му да го целува
„Г-н Ю“, дори да го потупва по главата и всичко останало, изобщо не го занимаваше мисълта, как изглежда всичко това отстрани.
Инстинктът му на Единак отдавна му беше подсказал, че това са практически слаби хора, себични, че са непроницателни водачи/лидери – както и се оказа; че мислят едно сутрин, съвсем друго – следобед, думите им са предварително преоценени и пр.
Тъкмо много подходящи за него, който също няма манията да си въобразява, че всяка негова дума отива направо в Историята, политическото говорене е за наивници, той е убеден в това.
А и трябва да си идиот, за да бъдеш последователен в политиката, особено днешната – заради всичко това още преди десетина години писах, че ръката му все е на задната скорост, колкото и комично, а в някои случаи и злепоставящо да изглеждаше това.
Макар че, парадоксално, тъкмо, когато беше Председател, в някои случаи той се отказа от този свой безгрижен навик и започна да проявява упорство, абсолютно неприемливо за ролята, който му бяха отредили – макар и за шест месеца.
Ето един пример: грубиянщината, която си позволи с македонския президент – напълно неприсъща за дипломацията, дори нелогична, без да има дори и отсянка на някаква полза за него.
Вероятно, причината за това е съвсем прозаична, част от нашенския балкански курназлък: щом Радев приема македонеца, аз пък ще го натиря, щом Радев говори за диалог, аз пък направо ще му запуша устата.
Отгоре на всичко, обяснението, което даде, също беше безцеремонно, беше истински бодичек: понеже македонския президент бил приел няколко дни преди това премиера Заев само за 120 секунди!
И какво те засяга това, та да ставаш адвокат на Заев, който отдавна те е предал, гушка се с Ципрас и вече е забравил отстъпките, които му направи с прословутия Договор.
По време на Председателството имаше доста елементи на карнавализация, на неуместна развеселеност – шедьоврите, инфантилните кулминации бяха рецитацията на Туск и автографът на Меркел – все на български.
Специално въпросният автограф – „Сичко хубаго“ – сякаш несъзнателно подсказваше, че нито бъдещето ни ще е толкова хубаво, а „Сичко“ очевидно не е „всичко“ – изобщо, гледайте си работата, стойте си кротко, не си отваряйте много устата.
Самият Председател остана встрани от тия прояви на провинциална политическа самодейност – той се води по правилата на собствения си карнавал.
Обсебеността му от общуванията с влиятелни фигури на европейската политика прерасна в една свръхнатоварена негова програма като Председател.
Кулминациите, поне две от тях, трябваше да бъдат Срещата ЕС – Турция във Варна и приобщаването, поне на думи, на Западните Балкани.
Предопределено беше Сгледата във Варна да има тъкмо този резултат, който имаше – тоест, никакъв.
Но, все пак, участниците в нея – въпреки че скоро няма да постигнат някакъв напредък – здраво почесаха егото на Председателя, това не може да се отрече.
Нещо повече, той сам си осигури това представление – особено след настойчивото лично приближение с Ердоган, в което имаше и доста компромиси, макар и дребни, макар и на думи.
Не прости на македонския президент 120 секундното унижение на Заев – обаче пропусна покрай ушите си публичните мечтания на Ердоган за Кърджали.
В аферата със Западните Балкани – това си беше истинска афера, плод на непремерен авантюризъм, най-важният елемент остава и досега в тайна: подсказа ли някой на ББ тази тема?
Какво, всъщност, е очаквал Председателя?
Той демонстрира завидна динамичност, внесе плътност в личните си отношения с балканските лидери – колкото и лицемерни да са те, направи безподобни совалки и срещи.
Възможно ли е през цялото това време да е бил наясно с крайния, финалния резултат?
Като съдим по характера на Председателя, дори да е знаел това, той не би се отказал от „темата“; той ловува контакти, за него те са като скалпове, закачени за пояса му, там е закачил и ръкостискането на Вучич с Тачи, изтръгнато от него почти насила.
За Председателя шестте месеца го превръщаха вече в Стопанин на Европа – макар и временен, така гледа той на всичко това, и изобщо не помни, че някои европейски вестници го нарекоха Портиер.
Критиците му казват още, че няма особено продуктивност от динамичната му деятелност – няма, разбира се, но тя не е и предвидена.
„Големите“ в ЕС разхвърлят ангажименти на „малките“, колкото да поддържат илюзията за някаква равнопоставеност, нищо повече.
Както веднъж отбелязах, ББ успя да осъществи най-трайния мерак на нашите първенци – да се отъркват в Големите.
А той направо ги мачкаше в ръцете си.
Държеше се като Чорбаджия, не като Портиер.
Има една знаменита снимка с Меркел – ръка за ръка, Добродушният Мечок и обърканата танте, която видимо му се доверява.
Отгоре на всичко, изглежда искрена.
Трябва да съжалява за едно: че не наложи като основна тема на Председателството сигурността. Тъй или иначе, сме портиерите на Европа.
С приближаването на края на Председателството, Падишаха изглеждаше като ограбен човек.
Сякаш внезапно бе прогледнал за Празнотата на Нашето Битие – и тя го бе отрезвила и объркала.
Може би заради това изтърва една грозна фраза по адрес на хората с увреждания: „Да ми се махат от главата!“
Но накрая каза и нещо, което е необичайно не само за него – по повод на разправиите около бежанците: „Интересуват ме само правата на българския народ“.
А тук, да се сетиш за Народа, е цял подвиг.
Тъй че, не се хабете да му казвате, че „по време на Председателството България се представила дори по-добре от допустимото“ /?!/ – чу се и такава глупост, повече от допустимото.
Знамената са спуснати – а, тъй или иначе, плочките пред НДК пак ще си хлопат.
„Аз как се представих? Добре, нали?“
***
Кеворк Кеворкян
