Футболът умира тихо – без протест от страна на играчите и повечето треньори, при самодоволството на медиите и одобрението на онази част от публиката, която още може да си позволи стадиона, пише Рамон Беса, спортен редактор на El País, в коментар за бавното ѝ преобразяване в спорт, скроен по правилата на бейзбола, НБА и НФЛ.

Игра, която се гледа, а не се усеща

Футболът все повече се играе по различен, „по-американизиран от всякога“ начин – като сериал, в който фрагментацията побеждава непрекъснатостта, казва Беса. Това е удобно за зрителя пред екрана, но чуждо на привърженика, който ходи на стадиона, за да участва в мача, да аплодира или да освирква своя отбор. Има фина, но важна разлика: зрителят консумира футбола, докато привърженикът го изживява. Първият се нуждае от паузи, за да си вземе храна или да отиде до тоалетната; вторият идва, за да бъде част от събитието от първата до последната минута.

Но мачовете на Световното първенство в САЩ вече не се делят на две полувремена, а на четири. Така наречените паузи за хидратация – представяни като грижа за „доброто състояние на играчите“ – се налагат задължително дори когато температурата на стадиона е контролирана, както в Атланта. Беса не вярва на официалната мотивировка: за него тези прекъсвания не служат толкова за почивка на футболистите или за тактически корекции на треньорите, колкото за да могат телевизиите да излъчат рекламите, с които да си върнат платените на ФИФА права за излъчване.

„104 Супербоула“ и логиката на парите

Беса напомня думите, приписвани на президента на ФИФА Джани Инфантино – че Световното първенство се равнява на 104 Супербоула. Зад тази формулировка стои цяла икономика: американски инвестиционни фондове наливат пари в европейските клубове и едновременно се опитват да тласнат растежа на Мейджър Лийг Сокър с фигури като Лионел Меси. Бизнесът е напълно законен, отбелязва авторът – макар проекти като Суперлигата да останаха замразени, защото подкрепата за затворено първенство на практика се сведе до Реал Мадрид.

Но цената на тази търговска логика е културна. За европейската и латиноамериканската футболна традиция непрекъснатостта на играта е свещен закон – и Беса го илюстрира с незабравимия мач от Шампионската лига между ПСЖ и Байерн Мюнхен в Париж, толкова цялостен от начало до край, че намесата на VAR изглеждала излишна. Парадоксът е остър: самата ФИФА с правилника си наказва губенето на време и симулациите и насърчава плавността на играта – и в същото време разпокъсва мача на четири части. Едни правила ускоряват, други прекъсват.

Трибуните също се променят

Промяната не засяга само терена. Билетите поскъпват дотолкова, че много места стават достъпни само за определена публика, а обикновеният фен трудно разбира какъв е този „шоу-тайм“, в който сякаш се чакат единствено музикалните спектакли на изпълнители като Bad Bunny. Беса напомня въпроса на Марио Варгас Льоса – „В кой момент футболът се прецака?“ – и добавя още едно усложнение: сигурността, която би се наложило да се активира, ако Доналд Тръмп реши да присъства на мач.

Тръмп не е добре приет в „Медисън Скуеър Гардън“ и вероятно ще избегне Чикаго — град, който отказа да се кандидатира за домакин, преценявайки наложените от организацията условия за прекомерни. Признаците на неодобрение към посоката, в която върви футболът, стават все по-осезаеми. И все пак интересът към самите играчи не спада – личи по разцвета на колекциите от футболни картички на места като пазара „Сан Антони“ в Барселона.

Клоп: „златна клетка за спонсорите“

Тревогите обземат дори Юрген Клоп. Бившият треньор на Ливърпул, известен с атрактивната си игра, а днес коментатор, формулира недоволството категорично: футболът е взет за заложник от мениджъри в климатизирани офиси, а паузите за хидратация, представени като здравна предпазна мярка, всъщност са „златна клетка, построена за спонсорите“.

Всяко прекъсване, твърди Беса, влияе решаващо върху натиска, напрежението, концентрацията и физическите пикове, а оттам деформира и начина, по който се изчисляват данните, и самата физика на играчите, чиито мачове траят все повече минути заради паузи, смени и намеси на VAR. Промяната в културата е толкова рязка, че дори играчите – обикновено мълчаливи – започват да изразяват опасения за бъдещето на футбола. Той няма да изчезне, но рискува да престане да бъде онова, заради което милиони хора десетилетия наред пълнят стадионите — не шоу за гледане, а ритуал за изживяване.